Глава девета
Шест седмици след като бе започнал работа във „Виктория“, както седеше на закуска с Кристин, той отвори едно писмо, което носеше пощенска марка от Марсилия. След като за миг се вторачи недоверчиво, той изведнъж възкликна:
— Това е от Дени! Най-после му омръзнало Мексико! Връщал се, за да се установи на постоянна работа — пише той. Ще повярвам чак когато го видя с очите си! Но за бога! Много ще се радвам да го видя отново. Откога не сме се виждали? Струва ми се векове. При теб ли е вестникът, Крис? Провери кога пристига „Орета“.
Тя се зарадва на неочакваната новина не по-малко от него, но по доста различни причини. В Кристин имаше силно развито майчинско чувство, странен стремеж да защити своя съпруг. Винаги бе забелязвала, че Дени и, наистина в по-малка степен, Хоуп му влияят благотворно. Особено сега, когато той, като че се променяше, тя бдеше още по-разтревожена. Едва бе пристигнало писмото и нейният ум заработи, планирайки среща, която би събрала и тримата.
Един ден преди „Орета“ да пристигне в Тилбъри, тя заговори по въпроса.
— Мисля си дали ще имаш нещо против, Андрю — другата седмица бих могла да дам малък обед само за теб, Дени и Хоуп.
Погледна я е известна изненада. Като се имаше предвид неясното мълчаливо напрежение, съществуващо между двамата, странно беше от нейна страна да говори за развлечения. Отговори:
— Хоуп е вероятно в Кеймбридж. А ние с Дени бихме могли да излезем някъде другаде. — Но като видя израза на лицето й, бързо се размекна. — Е, добре. Само че нека бъде в неделя, това е най-удобната вечер за всички.
На другата неделя Дени пристигна, по-набит и с по-керемиденочервено лице и врат, отколкото когато и да било. Изглеждаше по-възрастен, не така мрачен, някак по-успокоен по свой маниер. И все пак това беше същият Дени. И неговите първи думи бяха:
— Това е много голяма къща. Дали не съм направил грешка? — Полуобръщайки се към Кристин, той сериозно запита: — Този добре облечен джентълмен е доктор Менсън, нали? Ако знаех, щях да му донеса канарче.
Момент по-късно, когато седна, той отказа предложеното питие.
— Не! Сега съм страстен поклонник на лимоновия сок. Колкото и странно да ви звучи, решил съм да се напъна и да работя сериозно. Вече се наситих на широкото звездно небе. Най-добрият начин да започнеш да харесваш тази идиотска страна е да заминеш в чужбина.
Андрю го погледна с приятелски упрек.
— Наистина би трябвало да спреш вече, Филип — каза той. — В края на краищата, ти си вече, кажи-речи, на четирийсет години. И при твоите таланти…
Дени странно го изгледа изпод вежди.
— Не бъди така хитър, професоре. Все още мога да ти изиграя някоя хубава шега тия дни.
Каза им, че имал достатъчно късмет да бъде назначен за хирург в Южната Хердфордшърска болница с триста лири годишно, храна и квартира. Той, разбира се, не смята, че това е за постоянно, но там ще има доста оперативна работа и възможност да опресни хирургическата си техника. След това ще види какво ще прави.
— Не знам как ми дадоха тази служба — настояваше той, — вероятно още един случай на объркана самоличност.
— Не — каза Андрю доста дървено. — Всичко се дължи на твоето M.S., Филип. С такава титла от първа класа можеш да отидеш навсякъде.
— Но, за бога, какво сте правили с него — изпъшка Дени. — Не ми звучи като онзи глупак, с който вдигнахме канала във въздуха.
В този момент пристигна Хоуп. С Дени не се познаваха, но пет минути бяха достатъчни, за да се разберат. След изтичането на този период отидоха да вечерят вече приятелски обединени в намерението си да се държат грубо с Менсън.
— Разбира се, Хоуп — тъжно отбеляза Филип, докато разгъваше салфетката си, — не бива да очаквате много храна тук, не, не! Познавам ги от дълго време. Познавах професора още отпреди да стане типичен уестендер. Изгониха го от последната им къща, защото държаха гладни морските свинчета.
— Аз обикновено нося малко бекон в джоба си — каза Хоуп. — Навик, който придобих от Били Копчалъка по време на последната експедиция за изследване на кухнята. Но, за съжаление, съм свършил яйцата. В момента кокошките на майка ми не носят.