За секунда Андрю се почуди дали Дени не е полудял. Но после разбра колко твърдо е неговото намерение. Изгледа го с уплаха. Колкото и да се мъчеше да предложи поне една от многото си непрекъснато нови идеи, сигурен бе, че Дени ще я сравни със земята.
Менсън изломоти:
— Ще има страшни неприятности — ако разберат.
Дени го погледна нагло.
— Можете да не се забърквате с мен, ако желаете.
— О, ще се забъркам — бавно отговори Андрю. — Но един бог знае защо се забърквам.
Целия следобед работи и същевременно горчиво съжаляваше за обещанието, което бе дал. Той бе луд, този Дени, който рано или късно ще го въвлече в сериозни неприятности. Това, което сега предложи, беше ужасно нарушение на закона, което, ако се разкрие, може да ги докара до съд и дори да доведе до свалянето на имената им от Медицинския регистър. Истински ужас го разтърси при мисълта, че прекрасното бъдеще, което се разкриваше така блестящо пред него, ще рухне изведнъж, ще бъде съсипано.
И все пак поради някаква странна и сложна причина, той не можеше да се дръпне назад.
В единадесет вечерта той и Дени тръгнаха, придружени от мелеза Хокинс, към края на Чепъл стрийт. Беше много тъмно и когато завиха зад ъгъла, силен вятър шибаше в лицата им ситни капки дъжд. Дени бе подготвил плана си и избрал часа много внимателно. Последната смяна в мината бе слязла преди един час. Няколко младежи се въртяха около магазина за пържена риба на Стария Томас в горния край на улицата, но, общо взето, тя беше безлюдна.
Двамата мъже и кучето вървяха тихо. В джоба на балтона си Дени носеше шест пръчки динамит, специално откраднат за него тази сутрин от склада за барут при кариерата от сина на хазайката му, Том Сийгър. Андрю носеше шест празни кутии от какао със специално пробити дупки, електрическо фенерче и фитил. Попрегърбен, с вдигната яка на балтона, поглеждайки с едно око тревожно през рамо, с пламнал от противоречиви чувства мозък, Андрю отговаряше по най-краткия възможен начин на немногословните забележки на Дени. Той мрачно се питаше какво би помислил за него приятният правоверен професор Ламплау, ако го видеше замесен в тази дива нощна авантюра.
Веднага след Глайдър плейс те се озоваха до главния люк на канала, ръждясала желязна решетка в разбит бетон, и започнаха работа. Разкапаният капак не бе пипван с години, но след известна борба успяха да го вдигнат. Тогава Андрю светна дискретно в миризливите дълбочини, където по разтрошена каменна настилка като слуз течеше мръсен поток.
— Красиво, нали? — каза рязко Дени. — Погледнете пукнатините между онези камъни. Последен поглед, Менсън.
Не беше произнесена нито дума повече. Най-необяснимо настроението на Андрю се промени, той бе обхванат от щастие и решителност, не по-малка от тази на Дени. От тази гниеща гадост умираха хора, а дребните бюрократи не бяха сторили нищо. Сега не беше време да се сяда на леглото на болните и да се дават шишета лекарство!
Започнаха бързо да боравят с консервените кутии. Във всяка слагаха пръчка динамит. Режеха и прикрепяха фитили с различна дължина. Клечка кибрит блясна в тъмнината и в нейната сурова светлина той видя решителното бледо лице на Дени и собствените си ръце. След това първият фитил изпращя. Една след друга по ленивото течение бяха пуснати заредените кутии от какао, като тези с най-дълъг фитил тръгнаха първи.
Андрю не можеше да вижда ясно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Това може би не беше класическа медицина, но беше най-хубавият момент в целия му живот.
Когато отплува и последната кутия с късия си съскащ фитил, Хокинс си науми да лови един плъх. Последва смразяваща интерлюдия, изпълнена с лая на кучето и страхотната опасност от експлозия току под краката им, докато го гонеха и най-после го хванаха. След това капакът бе бутнат обратно и обезумели, те изтичаха на около трийсет ярда нагоре по улицата.
Едва бяха стигнали ъгъла на Реднър плейс и спряха да се огледат, когато бум! — избухна първата кутия.
— Господи! — ахна ликуващо Андрю. — Дени, ние успяхме!
Той чувстваше другия мъж другар, искаше му се да го хване за ръката, да вика високо.
След това бързо и красиво последваха приглушените експлозии: две, три, четири, пет и накрая величествен взрив, който сигурно е бил чут на четвърт миля надолу по долината.
— Това е! — каза сдържано Дени и като че ли цялата скрита горчивина на живота му прозвуча в тези думи. — Това е краят на една частица от гнилотата!
Той не бе свършил, когато започна суматохата. Отваряха се врати и прозорци, които хвърляха светлина върху тъмните улици. Хората изскачаха от домовете си и само след минута улицата се напълни. Отначало се надигна вик, че експлозията е била в мината. Но това бе бързо отхвърлено — звукът бе дошъл от другата страна на долината. Започнаха спорове, правеха се предположения. Група мъже тръгнаха с фенери да разберат какво става. Нощта звънтеше от глъчка и объркване. Под прикритието на тъмнината и шума Дени и Менсън се запромъкваха към домовете си по задните улици. Сърцето на Менсън пееше от победата.