Всичко това продължи през цялата вечеря — остроумието на Хоуп, изглежда, доста добре се подхранваше от присъствието на Дени. Но постепенно започнаха и да разговарят. Дени разказа за преживяванията си в Южните щати — имаше една-две негърски истории, които разсмяха Кристин, а Хоуп в подробности им разказа последните действия на Комисията. Крантата най-после бе успял да получи одобрение за отдавна замислените от него експерименти върху мускулната умора.
— Това правя сега аз — мрачно каза Хоуп, — но слава богу, остават още девет месеца от разпределението ми. След това ще направя нещо. Омръзна ми да работя за идеите на други хора, разни старци да ми стоят на главата. — Интонацията му се превърна в цинично подражание. — „Колко млечна киселина намерихте за мен този път, господин Хоуп?“ Искам да направя нещо за себе си, как желая да имам една малка лабораторийка!
След това, както се беше надявала Кристин, разговорът стана яростно медицински. След вечерята, на която, въпреки меланхоличната прогноза на Дени, те се справиха доста успешно с две патици, бе поднесено кафето и тя помоли да остане. Въпреки уверенията на Хоуп, че езикът няма да бъде подходящ за дамско общество, тя седна с опрени лакти на масата, облегна буза на ръцете си и слушаше тихо, забравила се, очите й тревожно впити в лицето на Андрю.
Отначало той беше скован и резервиран. Макар че се радваше да види отново Филип, имаше чувството, че неговият стар приятел се отнася към успеха му малко тривиално, не го оценява докрай и дори леко му се присмива. В края на краищата, за себе си той бе достигнал доста много, нали? А какво беше постигнал Дени? Когато Хоуп се намеси със своите опити за остроумие, той доста остро им каза да престанат да си правят смях за негова сметка.
Но сега, когато говореха по професионални въпроси, несъзнателно се запали. Независимо от това дали желаеше или не, зарази се от останалите двама и със сравнително добро копие на стария си темперамент накара другите да го слушат.
Говореха за болници и това внезапно го изпълни с желание да се изкаже за цялата болнична система.
— Ето как стоят според мен нещата. — Той силно дръпна тютюнев дим — сега не пушеше евтини цигари, а пура от кутията, която смутено бе извадил, като се правеше, че не забелязва дяволития поглед на Дени. — Цялата схема е остаряла. Имайте предвид, за нищо на света не бих желал да помислите, че критикувам моята болница. Във „Виктория“ ми харесва и мога да ви кажа, че там вършим доста работа. Но бедата е в системата. Никой освен доброто старо апатично британско общество не би търпяло такова нещо, като например нашите шосета — безнадежден и остарял хаос. „Виктория“ и „Сент Джон“ се разпадат, половината лондонски болници се разпадат! А какво правим ние? Събираме стотинки. Вземаме няколко лири от дъските за обявления, които окачваме на фасадата. Пийте само бирата на Браун. Не е ли сладко? Ако имаме късмет, във „Виктория“ след десет години ще започнат да стр®ят ново крило или пък помещение за сестрите — между другото би трябвало да видите къде спят сестрите! Но какъв смисъл има да се подновява тази стара гробница? Какъв смисъл има една болница за белодробни заболявания в центъра на шумен, мъглив град като Лондон — по дяволите, това е също като да лекуваш пневмония в каменовъглена мина. Същото е и с повечето други болници, а и с частните клиники. Те са в центъра на най-голямото движение, основите им треперят от метрото, дори леглата дрънчат, когато по улицата минават автобуси. Ако вляза там здрав, всяка вечер ще ми трябват десет таблетки приспивателно. Представете си положението на пациента, който лежи в този ад след тежка коремна операция или вдига трийсет и девет градуса температура в менингит!
— Е, какво е спасението? — повдигна едната си вежда Филип по своя нов дразнещ начин. — Обединено управление на болниците начело с теб?
— Не бъди глупак, Дени — отвърна раздразнен Андрю. — Спасението е в децентрализацията. Не, това не съм го извадил от някаква книга — това е резултат от опита ми, откакто съм в Лондон. Защо нашите големи болници да не бъдат разположени в един зелен пояс около Лондон, да речем около 15 мили разстояние? Вземете Бенъм само, на десет мили е, но там все още има зеленина, чист въздух, тишина. Не мислете, че ще се появят транспортни затруднения. Метрото — а защо не и специален транспорт на болницата — може да ви отведе до Бенъм точно за осемнайсет минути. Като имате предвид, че на най-бързите линейки им трябват средно четирийсет минути, за да докарат спешен случай, мисля, че това е подобрение. Може би ще кажете, че ако преместим болниците, ще оставим всеки район без медицинско обслужване. Глупости! Амбулаторията остава, болницата се премества. А докато ние тук разговаряме, този въпрос за медицинското обслужване представлява тъмно отчайващо блато. Когато дойдох за пръв път, открих, че от Уестенд мога да пратя пациента си единствено в болницата в Ийстенд. Във „Виктория“ пък пристигат пациенти отвсякъде — Кенсингтън, Месуел Хил. Никой не се опитва да определи специални зони — всичко се стича към центъра на града. Направо ще ви кажа, че доста често бъркотията е невероятна. И какво се прави? Нула, абсолютна нула Все така се влачим, по старому дрънкаме кутии за помощи, организираме продажби на знаменца, отправяме апели, допускаме студентите да стават клоуни за шепа пени. Има нещо в новите европейски страни — там всяко нещо се прави както трябва. Господи, ако само ми дадяха, бих изравнил „Виктория“ със земята и бих построил нова белодробна клиника в Бенъм с пряка съобщителна линия. И тогава, господи! — бих имал повишаване в процента на оздравелите!