— За бога! — се люшкаше Кон на мястото си. — Виждаш ли го онзи с велосипеда, спомняш ли си, Менсън…
През антракта отидоха в бара, Кон, килнал шапка на тила си, с пяна на мустаците, с кафяви ботуши, сияещ от щастие.
— Не мога да ти кажа, Менсън, моето момче, какво удоволствие беше това за мен. Разбира се, ти си самата любезност!
Пред искрената благодарност на Кон Андрю, без да знае защо, се почувства мръсен лицемер.
След това ядоха стек и пиха бира в Кадеро, а когато се върнаха, разбутаха огъня в предната стая и заприказваха. Говореха, пушеха и пресушаваха нови бутилки бира. За момент Андрю забрави сложността на суперцивилизирания живот. Голямото напрежение в неговата практика, перспективата да бъде осиновен от ле Рой, възможността да го повишат във „Виктория“, състоянието на капиталовложенията му, меката хубост на Франсис Лорънс, страхът от обвинението в далечните очи на Кристин — всичко това избледня, когато Кон изрева:
— Спомняш ли си, когато се борехме срещу Луелин? И тогава Ъркюхарт и другите ни изоставиха — Ъркюхарт още се държи, изпраща най-добри поздрави — и тогава ние двамата седнахме и довършихме бирата?
Но следващият ден дойде и безмилостно донесе момента на новата среща с Кристин. Андрю замъкна нищо неподозиращия Кон накрая на перона, като недоволно си даваше сметка, че лошо се владее и че Боланд е неговото спасение. Когато влакът навлезе в гарата, сърцето му затуптя в мъчително очакване. Запомни един потресающ момент на болка и разкаяние, когато видя дребното, познато лице на Кристин сред тълпа непознати, което се напрягаше в очакване към него. След това той забрави всичко в усилието си да постигне сърдечно безгрижие.
— Здравей, Крис! Струваше ми се, че никога няма да дойдеш! Да, можеш да го огледаш добре. Това е Кон и никой друг! Лично той! Нито ден по-стар. Той живее при нас, Крис. Ще ти разкажем всичко в колата. Тя е тук отвън. Добре ли прекара? О, какво е това! Защо ти носиш багажа си.
Поразена от неочакваното посрещане на гарата — а тя се бе опасявала, че никой няма да я посрещне, — Кристин загуби вялото си изражение и бузите й отново придобиха цвят. Тя също бе разтревожена, нервна, копнееше за ново начало. Сега почти почувства надежда. Настанена на задната седалка на колата с Кон, тя нетърпеливо бъбреше, като хвърляше крадливи погледи в профила на Андрю на волана.
— Хубаво е да се върнеш в къщи. — Тя пое дълбоко дъх, след като влезе през предната врата на къщата; после бързо е копнеж попита: — Липсвах ли ти, Андрю?
— Бих казал да. На всички липсваше. На госпожа Бенет. На Флори. Кон! Какво, по дяволите, правиш с този багаж.
В същата секунда изхвърча навън, подаде ръка на Кон, помагайки му най-ненужно с куфарите. След това, преди да успеят да направят или да кажат каквото и да било, трябваше да излезе за визитациите си. Настоя да го чакат за чай.
Когато се тръсна на седалката на колата, изпъшка:
— Слава богу, и това свърши! Тя не изглежда по-добре след почивката. По дяволите! Сигурен съм, че не забеляза. А в момента това е най-важното.
Макар че се върна по-късно, неговата деловитост и веселост бяха изключителни. Кон беше възхитен от това настроение.
— За бога! Менсън, моето момче, в тебе има повече сили, отколкото в старите времена.
Един или два пъти почувства върху себе си погледа на Кристин, молещ за някакъв знак, за поглед на разбиране. Той разбра, че болестта на Мери я тревожи — противоречива тревога. В една пауза от разговора тя обясни, че помолила Кон да телеграфира на Мери да дойде веднага, ако е възможно още утре. Страхуваше се за Мери. Надяваше се, че нещо или по-скоро всичко незабавно ще бъде направено за нея.
Случи се по-добре, отколкото Андрю бе очаквал. Мери телеграфира, че ще пристигне на другия ден преди обед и Кристин бе изцяло заета с подготовка за посрещането й. Движението и възбудата в къщата прикриваха дори неговата куха сърдечност.
Но когато се появи Мери, той внезапно стана самият той. От пръв поглед беше ясно, че тя не е добре. Бе израсла през тези години в тънка млада жена с леко отпуснати рамене. Лицето й имаше онази почти неестествена красота, която за Андрю бе незабавно предупреждение.
Чувстваше се изморена от пътуването, но зарадвана, че ги вижда отново, искаше да продължи да седи и да разговаря. Убедиха я обаче към шест часа да си легне. Тогава Андрю отиде да я преслуша.
Горе остана само около петнайсет минути, но когато слезе при Кон и при Кристин във всекидневната, изражението му беше поне този път истински разтревожено.