Франсис му бе казала как би могъл да спечели от блестящите операции на ле Рой на пазара. О, колко приятно беше да се отбиеш на чай при нея, да чувстваш, че тази очарователна умна жена има специален поглед за теб, бърза, провокационна, интимна усмивка! Връзката с нея му даваше същия модерен подход към света, увеличаваше увереността му, правеше по-твърд гланца. Несъзнателно той поглъщаше нейната философия. Под нейното ръководство се учеше да култивира повърхностните прелести и да праща по дяволите по-задълбочените неща.
Вече не му беше трудно да гледа Кристин в очите; можеше да се прибира в къщи съвсем естествено, след като бе прекарал един час с Франсис. Не спираше да се чуди на тази поразяваща промяна. Ако изобщо мислеше по този въпрос, то беше, за да си доказва, че не обича госпожа Лорънс, че Кристин нищо не знае, че всеки мъж стига до тази специална безизходица на някой етап през живота си. Защо да се старая да бъда различен от другите?
Като компенсация той правеше всичко възможно, за да бъде мил с Кристин, разговаряше внимателно с нея, дори обсъждаше плановете си с нея. Тя знаеше, че той възнамерява да купи през пролетта къща на Уелбък стрийт, че ще напуснат Чесбъроу терас, щом всичко бъде уредено. Сега тя не спореше с него. Никога не сипеше обвинения върху главата му, а ако имаше някакви настроения, той никога не ги забелязваше. Тя изглеждаше съвсем пасивна. Животът се движеше твърде бързо, за да може той да спре за по-дълго време и да размисли. Бързината го въодушевяваше. Изпитваше фалшиво чувство за сила. Чувстваше се жизнен, с нараснало влияние, господар на себе си и на своята съдба.
И тогава от ясното небе падна гръм.
Една вечер съпругата на един съсед, дребен занаятчия, дойде в кабинета му на Чесбъроу терас. Беше госпожа Видлер, дребна като врабче жена на средна възраст, но с блестящи очи и пъргава, най-обикновена лондончанка, която през целия си живот не беше отишла по-далеч от Бау Белз и Маргейт. Андрю добре познаваше Видлерови. Бяха го викали за някаква детска болест на малкото им момче, когато за пръв път дойде в този район. В онези ранни дни той беше изпращал там обувките си на поправки, защото Видлерови, честни трудолюбиви занаятчии, държаха елин двоен магазин на Падингтън стрийт, който носеше тържественото име „Подновяване лимитед“ — едната половина беше за поправка на обувки, а другата за пране и гладене на дрехи. Сам Хари Видлер, едър човек с бледо лице, често заставаше без яка, по ръкави, с калъп между коленете или с ютия в ръка, ако работата в другото отделение беше много, въпреки че имаше двама помощници.
Именно за Хари говореше сега госпожа Видлер.
— Докторе — каза тя по своя бърз начин, — съпругът ми не е добре. От няколко седмици вече е зле. Колко го карах да дойде, но той не иска. Бихте ли дошли утре, докторе? Аз ще го държа на легло.
Андрю обеща да отиде.
На другата сутрин намери Видлер на легло и той му разказа една история на вътрешни болки и непрекъснато пълнеене. През последните няколко месеца извънредно много напълнял в кръста и неизбежно, като повечето пациенти, които са се радвали на добро здраве през целия си живот, обясняваше това по няколко начина. Той предполагаше, че напоследък е прекалил с бирата или че може би за всичко е виновен заседналият му живот.
Но Андрю трябваше да опровергае тези обяснения след прегледа. Имаше киста, която макар и не опасна, налагаше оперативно лечение.
Той положи всички усилия, за да успокои Видлер и жена му, като им обясняваше как една проста киста като тази може да се развие вътре и да предизвика безкрайно много неприятности, които ще изчезнат, щом тя бъде отстранена. В себе си ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде резултатът от операцията и предложи Видлер веднага да отиде в болница.
Тук обаче госпожа Видлер вдигна ръце.
— Не сър, няма да пусна моя Хари в болница. — Тя с мъка сдържаше вълнението си. — Имах някакво чувство, че това ще дойде, като го гледах как се преуморява в магазина. Но сега, щом е дошло, слава богу, ние сме в състояние да го посрещнем. Не сме богати хора, докторе, вие знаете, по имаме малко парици, сложени настрана. И сега е време да ги използваме. Няма да допусна Хари да обикаля и да събира писма на попечители, да виси по опашки и да отиде в обществено отделение като просяк.
— Но, госпожо Видлер, бих могъл да уредя.
— Не! Вие можете да го настаните в частна клиника, сър. Наоколо има такива много. Можете да намерите частен лекар да го оперира. Мога да ви обещая, сър: докато аз съм тук, Хари Видлер няма да стъпи в обществена болница.
Видя, че е решила твърдо. И наистина самият Видлер, след като тази неприятна необходимост се беше появила, беше на същото мнение като жена си. Искаше най-доброто възможно лечение.