Андрю искрено съжаляваше Едуард Пейдж. Нежен и простосърдечен човек, Едуард се бе оженил за закръглената, кокетна и устата Блодуен, когато излизали от една малка чайна в Абъристуит, без да подозира какво се крие зад игривите й, черни като сливи очи. Сега, прекършен и прикован на легло, той бе оставен на нейната милост и бе подложен на лечение, което съчетаваше ласките с нещо като весела тирания. Не че Блодуен не го обичаше. По някакъв странен, свой начин, тя бе привързана към него. Той, доктор Пейдж, бе неин. Когато влизаше в стаята и заварваше Андрю да седи при болния, тя приближаваше, като се усмихваше със странното ревниво чувство, че е излишна, и възкликваше:
— Хей! Какво си говорите там вие двамата?
Невъзможно беше да не се обича Едуард Пейдж, който притежаваше богата душа, готова на саможертва и безкористност. Лежеше безпомощен в леглото, един изхабен човек, търпящ всички свирепи грижи на тази мургава, груба и нетърпелива жена, която бе негова съпруга, жертва на нейната алчност, на упоритото й безсрамно нахалство.
Нямаше за какво да стои повече в Бленли и той копнееше да отиде на друг, по-мек и топъл климат. Веднъж, когато Андрю го запита. „Искате ли нещо, сър?“, той бе въздъхнал: „Бих желал да се махна оттук, момчето ми. Чел съм за оня остров, Капри, щели да правят там резерват за птици.“ После се обърна настрани и скри лице във възглавницата. Копнежът в гласа му бе много тъжен.
Децата го дразнеха. Никога не говореше за практиката си освен когато казваше с уморен глас: „Не знаех много. Но каквото можах, направих.“ Често прекарваше часове абсолютно неподвижен, загледан в перваза на прозореца, където преданата Ани слагаше трохи, остатъци от салам и настъргани кокосови ядки. В неделя сутрин да поседи с Пейдж идваше един стар миньор, Инок Дейвис, стеснен в стария чер костюм и целулоидния нагръдник. Двамата мъже наблюдаваха птиците в мълчание.
Веднъж Андрю срещна Инок, който възбудено трополеше надолу по стълбата.
— Мили мой! — избухна старият миньор. — Такава прекрасна сутрин! Две синошийки почти цял час пяха на перваза, не можеш си представи колко хубаво.
Инок беше единственият приятел на Пейдж. Той имаше голямо влияние сред миньорите и предано се кълнеше, че докато е жив, нито един миньор няма да се прехвърли от списъка на доктора. Той дори не можеше да си даде сметка каква лоша услуга прави на бедния Едуард Пейдж с верността си.
Друг чест посетител в тази къща беше директорът на клона на Западната банка Анъйрин Рийз, висок, сух, плешив мъж, към когото Андрю се изпълни с недоверие още от пръв поглед. Рийз беше високоуважаван гражданин, който никога никого не поглеждаше в очите. Постояваше пет формални минути с доктор Пейдж, а след това се затваряше за около час с госпожа Пейдж. Тези срещи бяха абсолютно морални. Предмет на разговорите бяха парите. Андрю предполагаше, че Блодуен е внесла голяма сума на свое име и под превъзходното ръководство на Анъйрин Рийз от време на време ловко увеличава капитала си. За Андрю по онова време парите нямаха никакво значение. Стигаше му, че редовно изплаша дълга си на Фондацията. Имаше в джоба си няколко шилинга за цигари. И освен това работата си.
Сега повече от всякога той си даваше сметка колко много значи за него работата в клиниката. То, знанието, съществуваше като някакво топло неизчезващо вътрешно чувство, което е като огън, край който се стопля, когато е уморен, потиснат, объркан. Наистина напоследък се бяха появили още по-странни противоречия, които го вълнуваха все по-силно. От медицинска гледна точка той бе започнал да мисли със собствената си глава. Може би това се дължеше главно на Дени с неговите радикални разрушителни идеи. Той се придържаше към принципи, точно обратни на това, което бяха преподавали на Мен — сън. Сбити и оформени, принципите на Дени биха могли да се окачат като цитат над кравата му: „Не вярвам.“
Изфабрикуван по обикновения модел от своето медицинско училище, Менсън се бе изправил пред бъдещето с пълна вяра в учебниците. Той бе добил известни знания по физика и химия и биология — поне бе седнал и бе учил каквото имаше в програмата. След това догматично бе тъпкан с възприетите доктрини. Знаеше всички болести, наредените в таблици симптоми и съответното лечение. Вземете например подаграта. Тя се лекува с есенен минзухар (Colchicum). Той все още виждаше пред себе си как професор Ламплау любезно мърка на студентите.
— Vinum colchici, господа. Двайсет до трийсет минимални дози, абсолютно средство срещу подагра.