Айвори все още се опитваше да хване кистата отзад все така спокоен, хладнокръвен, невъзмутим. Госпожица Бъкстън и една млада сестра доверчиво стояха отстрани, без да разбират много от каквото и да било. Анестезиологът, възрастен посивял човек, замислено галеше върха на бутилката с палец. Атмосферата в малката гола операционна със стъклен таван беше равна, абсолютно отхвърляща мисълта, че ще се случи нещо. Отсъстваше каквото и да е било напрежение или драма, просто повдигнал едното си рамо, Айвори маневрираше с ръцете си, облечени в ръкавици, опитваше се да хване отзад гладката гумена топка. Но поради някаква причина Андрю бе завладян от чувство на хлад.
Почувства, че настръхва, че напрегнато наблюдава. От какво се страхуваше? Нямаше нищо, от което да се страхува, нищо. Това беше написана операция. След няколко минути щеше да завърши.
Със слаба усмивка, като че на задоволство, Айвори се отказа от опитите да намери мястото на прикачване на кистата. Младата сестра плахо го погледна, когато той поиска нож. Айвори бавно взе ножа. Навярно никога в своята кариера той не бе приличал толкова много на великия хирург от романите. Хванал ножа, преди Андрю да разбере какво се готви да прави, той щедро разряза блестящата стена на кистата.
След това всичко се случи изведнъж. Кистата избухна, изхвърляйки голямо количество венозна кръв във въздуха, изсипвайки съдържанието си в коремната кухина. Преди една секунда имаше кръгла твърда топка, а сега отпуснато парче тъкан лежеше в една бъркотия от клокочеща кръв. Като луда госпожица Бъкстън започна да търси марли в барабана.
Анестезиологът рязко се изправи. Младата сестра, като че ли щеше да припадне. Айвори тежко каза:
— Щипци, моля.
Вълна от ужас премина през Андрю. Той видя, че Айвори, като не успя да достигне стъбълцето, за да го превърже, сляпо и безсмислено бе разрязал кистата. А това беше хеморагична киста.
— Марля, моля — каза Айвори с равен глас. Той бъркаше в кашата, опитваше се да стегне стъбълцето, попиваше пълната с кръв кухина, тъпчеше тампони, без да успее да контролира кръвоизлива. Изведнъж като ослепяваща светкавица през ума на Андрю мина: Боже всемогъщи! Той не може да оперира. Той не може да оперира!
Анестезиологът, който бе сложил пръст на сънната артерия, промърмори с тих извиняващ се глас:
— Страх ме е, че… той, изглежда, свършва, Айвори.
Айвори изостави щипците и натъпка коремната кухина с кървави тампони. Той започна да зашива големия разрез. Сега нямаше подуване. Коремът на Видлер беше хлътнал, бледен, празен. Причината беше, че Видлер бе мъртъв.
— Да, вече свърши — каза най-после анестезиологът.
Айвори направи и последния си шев. Отряза го методично и се обърна към поставката за инструменти, за да остави ножиците. Парализиран, Андрю не можеше да мръдне. Госпожица Бъкстън с лице като пръст автоматично събираше грейките край одеялото. С голямо усилие на волята тя, изглежда, се овладя. Излезе навън. Без да знае какво е станало, носачът внесе носилката. Следващата минута тялото на Хари Видлер бе отнесено нагоре към стаята му.
Най-после Айвори проговори:
— Много неприятно — каза той с овладян глас, докато сваляше престилката си. — Предполагам, че беше шок. Не мислите ли така, Грей?
Грей, анестезиологът, измънка някакъв отговор. Той бе зает с прибирането на своите апарати.
Андрю все още не можеше да проговори. Сред мъглявата бъркотия на своите емоции той внезапно си спомни за госпожа Видлер, която чакаше долу. Изглежда, че Айвори прочете тази му мисъл. Той каза:
— Не се тревожи, Менсън. Аз ще се погрижа за дребната женица. Ела. Ще свърша тази работа вместо теб, още сега.
Инстинктивно, като човек, който не може да се съпротивлява, Андрю усети, че следва Айвори по стълбите надолу към чакалнята. Той беше все още поразен, гадеше му се, абсолютно не беше в състояние да съобщи на госпожа Видлер. Обаче Айвори се издигна до висотата на ситуацията, издигна се едва ли не до самите висини.
— Моя скъпа госпожо — каза той със съчувствие и разбиране, като постави ръка нежно на рамото й, — страх ме е, страх ме е, че имаме лоши новини за вас.
Тя стисна ръцете си в износени кафяви кожени ръкавици. Ужас и молба се примесиха в погледа й.
— Какво?
— Вашият беден съпруг, госпожо Видлер, въпреки всичко, което бихме могли да направим за него…