Тя припадна в креслото. Лицето й стана пепеляво, а ръцете й в ръкавици продължаваха да работят.
— Хари! — Прошепна тя със сърцераздирателен глас. И после отново: — Хари!
— Аз мога само да ви уверя — продължи тъжно Айвори — от името на доктор Менсън, доктор Грей, госпожица Бъкстън и от мое име, че никаква земна сила не би могла да го спаси. И дори да бе останал жив след операцията… — той многозначително сви рамене. Тя погледна към него, разбра какво иска да каже, чувствайки дори в този ужасен момент колко снизходителен и колко добър е той към нея.
— Това е най-милото нещо, което можехте да ми кажете, докторе — проговори тя през сълзи.
— Ще изпратя сестрата при вас. Постарайте се да се съвземете. И ви благодаря. Благодаря ви за вашия кураж.
Той излезе от стаята и още веднъж Андрю го последва. В края на хола беше празната канцелария, чиято врата стоеше отворена. Като търсеше цигарената си кутия, Айвори влезе в канцеларията. Там запали цигара и дълбоко пое дим. Лицето му беше може би малко по-бледо от обикновено, но челюстта му беше неподвижна, ръката твърда, нервите абсолютно овладяни.
— Е, това свърши — хладно размисли той. — Съжалявам, Менсън. Не можех да предположа, че кистата е хеморагична. Но тези неща стават и в най-добрите среди, ти знаеш.
Стаята беше малка, само с един стол, бутнат под бюрото. Андрю се отпусна върху покритата с кожа преграда, която обикаляше камината. Той трескаво се вглеждаше в аспидистрата в жълтозелена саксия, поставена на празната скара. Гадеше му се, трепереше, за малко щеше да припадне. Не можеше да се отърве от картината как Хари Видлер идва без чужда помощ на масата — „Ще съм по-добре, след като свърши“ — и десет минути по-късно увиснал в носилката, осакатен, накълцан труп. Той изскърца със зъби и покри очите си с ръка.
— Разбира се — Айвори наблюдаваше края на цигарата си, — той не умря на масата. Аз свърших преди това. И всичко е наред. Няма нужда от разследване.
Андрю вдигна глава. Той трепереше вбесен от съзнанието за собствената си слабост в това ужасно положение, което Айвори беше посрещнал така хладнокръвно. Той каза с разбит глас:
— За бога, престани да говориш. Знаеш, че го уби. Ти не си хирург. Никога не си бил и никога няма да бъдеш хирург. Ти си най-лошият касапин, който съм виждал през живота си.
Настъпи мълчание. Айвори отправи на Андрю прозрачен, твърд поглед.
— Не препоръчвам този начин на разговор, Менсън.
— А, не препоръчваш? — мъчителна истерична конвулсия разтърси Андрю. — Знам, че не препоръчваш. Но това е истината. Всички случаи, които съм ти давал досега, бяха детска игра. Но този — първият истински случай, който имаме — о, боже мой! Аз би трябвало да зная — и аз не съм по-добър от теб…
— Съвземи се, истеричен глупак. Ще те чуят.
— Какво ако ме чуят? — Нов слаб пристъп на гняв обзе Андрю. Той се задави: — Знаеш, че това е истината, както и аз знам. Ти така обърка всичко — това беше почти убийство!
За една секунда изглеждаше, че Айвори ще го изпрати на пода в безсъзнание, физическо усилие, което със своята тежест и сила по-възрастният човек лесно би извършил. Но с голяма борба той се овладя. Не каза нищо, просто се обърна и излезе от стаята. Върху студеното му твърдо лице имаше грозно изражение, което ледено говореше за непрощаващ гняв.
Колко дълго остана в канцеларията, притиснал чело в хладния мрамор на камината, Андрю не разбра. Но най-после стана, като тъпо съзнаваше, че има работа, която трябва да върши. Ужасният шок на нещастието го бе поразил с разрушителната сила на експлозивен снаряд, като че той също бе изкормен и празен. И все пак се движеше автоматично, както напредва смъртно раненият войник, принуден от механичния навик да изпълнява задълженията, които очакват от него.
По този начин успя как да е да направи останалите си визитации. След това с оловно сърце и пръскаща се от болка глава се върна в къщи. Беше късно, близо седем часа. Беше дошъл точно навреме за вечерните консултации.
Предната чакалня бе пълна, манипулационната натъпкана до вратата. Огледа ги тежко, като умиращ: неговите пациенти, събрани въпреки хубавата лятна вечер, за да платят дан на неговият маниер, на неговата личност. Повечето бяха жени. Много от тях момичета от „Лориър“, хора, които идваха при него със седмици, окуражавани от неговата усмивка, неговия такт, неговите думи, че трябва да продължават с лекарството; старата банда — помисли си той внезапно, — старата игра!
Отпусна се в люлеещия се стол на манипулационната и започна с вкаменено лице обичайния вечерен ритуал.
— Как сте? Да, мисля, че изглеждате малко по-добре! Да, пулсът е много по-отчетлив. Лекарството ви действа добре. Надявам се, че не ви е много неприятно, моето мило момиче.