В този момент пристигна доктор Тороугуд, който правеше редовната си обиколка на отделението. Щом влезе, той видя Андрю и веднага се насочи към него.
— Утро, Менсън — любезно каза той. — Защо? Какво се е случило? Да не сте болен?
Андрю се изправи.
— Благодаря, аз съм съвсем добре.
Доктор Тороугуд изненадан го погледна, после се обърна към леглото на Мери.
— Радвам се, че пожелахте да видите този случай с мен. Дайте рентгеновите снимки, сестра.
В продължение на десет минути преглеждаха Мери, после Тороугуд отиде към нишата до крайния прозорец. Там го виждаше цялото отделение, но никой не можеше да го чуе.
— Е! — каза той.
Като в мъгла Андрю се чу да говори.
— Не знам какво мислите вие, доктор Тороугуд, но ми се струва, че не се развива много добре.
— Има едно-две неща… — Тороугуд подръпна тясната си брадичка.
— Струва ми се, че има известно разширение на възпалението.
— О, аз не мисля така, Менсън.
— Температурата е по-непостоянна.
— Хм, може би…
— Извинете моето вмешателство, доктор Тороугуд. Много добре разбирам кой е по-старши, но този случай означава твърде много за мен. Какво ще кажете за обездвижване при тези обстоятелства? Спомняте си сигурно, че настоявах за подобно лечение още от самото начало.
Тороугуд косо погледна към Менсън. Лицето му се промени и застина в упорита гримаса.
— Не, Менсън, страх ме е, че този случай не е подходящ за вкарване на въздух. Както и преди не го смятам за уместно.
Настъпи мълчание. Андрю не бе в състояние да произнесе и дума. Познаваше Тороугуд и своенравието му. Чувстваше се изморен и физически, и духовно, нямаше сили да се впуска в спор, от който няма да има никакъв резултат. С неподвижно лице изслуша теорията на Тороугуд за този случай. След това, когато събеседникът му свърши и тръгна към другите легла, той отиде при Мери, каза й, че скоро пак ще дойде, и излезе от отделението. Преди да потегли от болницата, помоли портиера да се обади у тях и да предупреди да не го чакат за обед.
Беше почти един часа̀. Все още не беше на себе си, вглъбил се в мъчителен самоанализ, премалял от глад. Близо до моста Батърсий спря пред една малка евтина закусвалня. Поръча си кафе и горещи препечени филийки с масло. Но бе в състояние да изпие само кафето. Стомахът му се бунтуваше от хляба. Почувства, че сервитьорката го гледа с любопитство.
— Не са ли хубави — каза тя. — Ще ви дам други.
Той поклати глава и поиска сметката. Докато тя пишеше, се улови, че, видиотен, брои блестящите копчета по роклята й. Някога много отдавна в една училищна стая в Бленли бе гледал три седефени копчета. Навън над реката тегнеше мараня. Смътно си спомни, че има да приема двама пациенти на Уелбък стрийт. Бавно подкара натам.
Сестра Шарп беше в лошо настроение, нейното обичайно настроение, когато я караше да идва в събота. Но и тя попита дали не е болен. След това с по-нежен глас, защото доктор Хемптън бе обект на нейното специално възхищение, тя съобщи, че следобеда Фреди два пъти го е търсил по телефона.
Когато сестрата излезе от кабинета, той седна на бюрото и се загледа право пред себе си. Първият от пациентите дойде в два и половина — един млад чиновник от Министерството на мините, дошъл при него чрез Джил. Той наистина беше болен — оплакваше се от сърце. Усети, че се задържа дълго над този случай, че полага специални усилия, искрено задържа младежа, за да уточни подробностите на лечението.
Накрая, когато другият потърси тънкия си портфейл, Андрю бързо каза:
— Моля, не ми плащайте сега. Почакайте да ви пратя сметката.
Мисълта, че никога няма да прати тази сметка, че бе загубил жаждата си за пари и отново бе в състояние да ги презира, странно го успокои.
След това влезе вторият пациент. Четирийсет и пет годишна жена, госпожица Базден, една от най-верните му последователки. Когато я видя, сърцето му трепна. Богата егоистка и хипохондричка, тя беше по-младо и по-себелюбиво копие на онази госпожа Ребърн, която веднъж бе прегледал в клиниката на Шерингтън с Хемптън.
Слушаше уморено, подпрял чело на ръката си. В това време тя усмихната разказваше за всичко, което се е случило с нейното тяло след последното й идване преди няколко дни.
Внезапно той вдигна глава.
— Защо всъщност идвате при мен, госпожице Базден?
Тя млъкна на средата на изречението. Доволното изражение още стоеше на горната част от лицето й, но устата й бавно се отваряше.
— О, знам, че аз съм виновен — каза той. — Аз ви казах да дойдете. Но фактически на вас нищо ви няма.
— Доктор Менсън! — зина тя, без да вярва на ушите си. Това беше абсолютно вярно. С жестока проницателност той изведнъж си даде сметка, че всички нейни симптоми се дължат на парите. Тя не бе работила нито един ден през живота си, тялото й беше меко, отпуснато, прехранено. Не можеше да спи, защото не се уморяваше. Не уморяваше дори и ума си. Нямаше какво да прави освен да реже купони, да пита за дивидентите си, да гълчи прислужницата си и да се пита какво ще ядат с любимото й померанско куче. Ако само веднъж би направила нещо истинско, ако би прекратила малките хапчета и успокоителни, сънотворните, жлъчкогонните и всички други боклуци, ако би дала част от парите си на бедните, ако почнеше да помага на другите и престанеше да мисли само за себе си! Но тя никога, никога не би го направила. Безсмислено беше да се иска от нея такова нещо. Тя беше духовно мъртва, но уви и той беше такъв!