Погледна косо към Кристин. Как ли е страдала тя заради него! Но сега, ако имаше нужда от потвърждение за правилността на решението си, трябваше само да погледне нейното променено живо лице. И сега то не бе красиво. По него бяха изписани следите на един тежък живот, малки тъмни бръчици около очите, слабо хлътване на бузите, които някога бяха твърди и цъфтящи. Но съживяването, което караше това лице да пламти, бе така ярко и вълнуващо, че той отново дълбоко в себе си почувства остра болка на угризение. Закле се никога през живота си да не направи нищо, което би я натъжило.
Към три часа стигнаха Уикон, след това поеха един страничен път нагоре по хълма покрай дерето край Лейси Грийн. Разположението на Белвю беше превъзходно, на едно малко плато, което, макар и заслонено откъм север, предлагаше изглед към двете долини.
Стилмън ги посрещна сърдечно. Този сдържан, скромен дребен човек, който рядко се ентусиазираше, все пак показа какво удоволствие му е доставило идването на Андрю, като ги разведе и им показа цялата красота и ефективност на своето творение.
Белвю беше нарочно малък, а за съвършенството му не можеше да има спор. Две съединяващи се крила с изложение запад-юг бяха свързани от една централна административна част. Над предния хол и канцелариите се намираше разкошно обзаведена лечебна стая, чиято южна стена бе изцяло от витаглас. Всички прозорци бяха от този материал, а отоплителната и вентилационната инсталация бяха последна дума на техниката. Докато обикаляше, Андрю не можеше да не си даде сметка за огромния контраст между това свръхмодерно съвършенство и древните, издигнати преди сто години сгради на лондонските болници, както и онези жилища, зле преправени и лошо съоръжени, които претендираха за името клиника.
След като разгледаха стаите, Стилмън ги покани на чай и тук Андрю на един дух произнесе молбата си.
— Не бих желал да искам услуга от вас, господин Стилмън. — Кристин бе принудена да се усмихне, като чу тези полузабравени думи. — Но питам се дали бихте приели един мой пациент, ако ви помоля? Ранен стадий на туберкулоза. Вероятна се налага обездвижване. Тя е дъщеря на един мой приятел, човек от професията — зъболекар. Но там, където е, не се оправя…
Нещо прилично на радост премина през бледосините очи на Стилмън.
— Да не искате да кажете, че ми пращате пациент? Лекарите тук не пращат пациентите си при мен, макар в Америка да го правят. Май забравяте, че съм шарлатанин, който държи мошенически санаториум, като онези, дето карат пациентите си сутрин да ходят боси по росата, а после им дават закуска от печени моркови!
Андрю не се усмихна.
— Не ви помолих да си правите шеги с мен, господин Стилмън. Страшно сериозно се тревожа за това момиче.
— Аз обаче се опасявам, че нямам свободни стаи, приятелю мой. Въпреки антипатиите на вашето медицинско братство, имам списък на чакащи пациенти, дълъг колкото ръката ми. Странно! — Стилмън най-после безстрастно се усмихна. — Хората искат да ги лекувам въпреки докторите.
— Добре! — промърмори Андрю. Отказът на Стилмън бе голямо разочарование за него. — Малко или много разчитах на това. Ако можехме да настаним Мери тук, о, тогава бих изпитал облекчение. Че вие имате най-хубавия лечебен център в Европа. Не се опитвам да ви лаская. Знам! Когато си помисля за онова древно отделение, в което лежи сега момичето, където чува как лазят хлебарки зад завеската…
Стилмън се наведе напред и взе един тънък сандвич с краставица от ниската маса пред тях. Той имаше характерен, едва ли не педантичен начин на пипане на нещата. Държеше ги, като че току-що най-старателно си бе измил ръцете и сега се страхува да не ги изцапа.
— Така! Значи, вие ми разигравате една малка иронична комедия. Не, не бива да говоря така. Виждам че наистина сте загрижен. И ще ви помогна. Въпреки че сте доктор, ще взема вашия пациент. — Стилмън изкриви устни, като наблюдаваше изненадания вид на Андрю. — Виждате ли, аз съм човек със широки разбирания, не отказвам да си имам работа с професията, когато се налага. Защо не се усмихвате, това е шега? Нищо. Дори без чувство за хумор разбирате много неща по-добре от останалите братя. Чакайте да видя. До следващата седмица свободна стая нямам. Сряда, струва ми се. Доведете ми вашата болна другата сряда и ви обещавам да направя за нея всичко, каквото е нужно!
От благодарност лицето на Андрю почервеня.
— Аз… аз не мога достатъчно да ви се отблагодаря…
— Тогава недейте и престанете с вашата любезност. Повече ми харесвате, когато изглеждате готов всеки момент да хвърлите нещо по някого. Госпожо Менсън, той не е ли хвърлял чинии по вас? Имам един голям приятел в Америка, той притежава шестнайсет вестника и всеки път, когато се ядоса, чупи по една петцентова чиния. Е, веднъж се случи така, че… — Той продължи да разказва някаква дълга и според Менсън абсолютно безсмислена история.