— Някой те търси на телефона.
— Кой?… — Изведнъж разбра, че се обажда Франсис Лорънс. В стаята се спусна стена от мълчание. После той бързо каза: — Кажи й, че ме няма. Кажи, че съм заминал. Не, чакай! — Лицето му стана решително, той направи рязко движение напред. — Сам ще говоря с нея.
Върна се след пет минути и видя, че тя седи с плетката в любимия си ъгъл, където осветлението беше добро. Тайно погледна към нея, после отмести погледа си встрани, отиде до прозореца и тъжно се загледа навън с ръце в джобовете. Тихото потракване на куките го караше да се чувства извънредно глупав, като тъжно и глупаво куче, което послушно се връщаше в къщи, осакатено и изцапано след някое непозволено излизане. Най-после не можа да се стърпи. Все още с гръб към нея, той каза:
— С това също е свършено. Може би ще те интересува да знаеш, че всичко се дължи на глупашката ми суетност, да, и на материалния интерес. Само теб обичах през цялото време. — Внезапно той изпъшка: — По дяволите, Крис, за всичко аз съм виновен. Тия хора само това знаят, но аз знаех и друго. Много лесно се измъквам от всичко, прекалено лесно. Но чакай да ти кажа: докато бях на телефона, се обадих и на ле Рой. Сметнах, че мога да свърша и тази работа. Компания „Кремо“ повече няма да се интересува от мен. Вече ме няма в техния списък. И за бога! Ще се постарая да не попадна там отново!
Тя не отговори, но потракването на куките в тихата стая отекваше бодро и весело. Вероятно бе останал дълго време в тази поза, следейки засрамено движението по улицата и появяването на светлините в летния мрак. Когато най-после се обърна, нахлулият в стаята здрач бе запълнил всеки ъгъл, но тя все още седеше там — почти невидима в потъналото в сянка кресло, една малка дребна фигура, заета със своето плетиво.
Тази нощ той се събуди потънал в пот, разтревожен. Сляпо се обърна към Кристин, все още измъчван от кошмара си:
— Къде си, Крис? Наистина съжалявам. Ще направя всичко, за да си доволна от мен. — После успокоен, вече полузаспал: — Като продадем тук всичко, ще заминем на почивка. Нервите ми не са в ред. Само като си помисля, че теб наричах невротична! А когато се установим, където и да е, ти ще имаш градина, Крис. Знам колко много обичаш градина. Спомняш ли си, помниш ли „Вейл вю“?
На другата сутрин й донесе голям букет хризантеми. Със старата си упоритост той се стараеше да изрази любовта си към нея, но не с онази самохвална щедрост, която Кристин мразеше — споменът за онзи обед в „Плаца“ още го караше да се черви! — а с дребни, внимателни, почти забравени жестове на внимание.
Когато се върна за чай, той и донесе един специален кейк, който тя обичаше, и като връх на всичко мълчаливо й донесе чехлите от шкафа в края на коридора. Тя се изправи в стола си, настръхнала и меко запротестира:
— Недей, мили, недей. После ще трябва да плащам за това. След една седмица ти ще си скубеш косите, ще ме подхвърляш из цялата къща, както в онези дни.
— Крис! — възкликна той изненадан и огорчен. — Не виждаш ли, че всичко се промени? Отсега нататък аз ще правя всичко за теб.
— Добре, добре, мили — тя усмихната изтри сълзите си, После с внезапна сила, каквато никога не бе подозирал у нея, каза: — Когато сме заедно, нищо няма значение. Не искам да тичаш подир мен. Само искам да не тичаш подир някой друг!
Същата вечер, както бе обещал, за вечеря пристигна Дени. Той донесе новини от Хоуп, който му телефонирал от Кеймбридж, за да съобщи, че тази вечер няма да може да дойде в Лондон.
— Каза, че има работа — рече Дени, като изчукваше лулата си. — Но аз сериозно подозирам, че нашият приятел Хоуп скоро ще се жени. Романтика — женитбата на един бактериолог!
— Каза ли нещо за моята идея? — попита бързо Андрю.
— Да, запалил се е. Не че това има значение, бихме могли просто да си го сложим в джоба и да го отмъкнем с нас! Аз също се запалих. — Дени разгъна салфетката си и взе салата. — Не мога да разбера как такава първокласна идея е излязла от глупавата ти глава. При това си мислех, че си запретнал ръкави като продавач на сапун в Уестенд. Разкажи ми.
Андрю разказа всичко с все по-голям патос. Започнаха да обсъждат плана откъм практичната му страна.
Изведнъж разбраха колко далеч са стигнали, когато Дени каза:
— Според мен няма нужда да избираме голям град. До двайсет хиляди жители ще бъде идеално. Там може да се работи. Вземи карта на Уест Мидлендс и ще видиш десетки индустриални градчета, където четирима-петима лекари най-вежливо са се хванали за гушите. Там добрият стар доктор по медицина измъква едната сутрин половин сливица, на другата смесва mist. alba. Точно там можем да демонстрираме нашата идея за специализацията. Няма да купуваме практика. Просто, така да се каже, пристигаме. Господи! Бих желал да видя лицата им. На доктор Браун и доктор Джоунз, и доктор Робинсън, де. Ще трябва да устоим на тонове обиди — може и да ни линчуват. Но ако говорим сериозно, ще ни трябва централна клиника с лабораторийката на Хоуп. Дори можем да имаме две-три легла на горния етаж. Отначало ще е скромно — вероятно по-скоро ще убеждаваме, отколкото ще строим. Но някак имам чувството, че ще хванем корен. — Внезапно забелязал блесналия поглед на Кристин, която седеше и следеше разговора им, той се усмихна: — Какво ще кажете, госпожо? Луди работи, нали?