Но така ли е? Този въпрос си задаваше сега Андрю. Преди месец той бе опитал Colchicum до границите на възможното при един истински случай на „бедняшка“ подагра — жестока и мъчителна. Резултатът беше ужасен провал.
А какво да се каже за половината, за три четвърти от другите „лекарства“ във фармакопеята? Този път той чуваше гласа на доктор Елиът, преподавателя по materia medica:
— А сега, господа, минаваме към елеми — твърд смолист екстракт, чийто ботанически произход е неустановен, но вероятно е Canarium commnae, внасян най-вече от Манила; използва се като мазило, едно към пет, превъзходен стимулант и дезинфектор за рани и отвори.
Боклук! Да, абсолютен боклук. Сега той знаеше това. Пробвал ли е някога Елиът Unguentum elemi? Той бе убеден, че не е. Цялата тази ерудирана информация бе дошла от някаква книга, която на свой ред идваше от друга книга и така нататък, назад до Средните векове. Думата „отвори“, днес мъртва като смъртта, потвърждаваше това становище.
Първата вечер, когато наивно правеше в шишето онази смес, Дени му се бе подиграл. Дени вечно се подиграваше на тези, които разчитат на микстурите, на лекарите, занимаващи се с помия. Дени твърдеше, че полза има само от пет-шест лекарства, останалите цинично класираше като „фъшкии“. Този възглед на Дени беше нещо, с което той се опитваше нощем да се бори — една страшна мисъл, чиито разклонения засега Андрю можеше само смътно да предположи.
В този момент на своите размишления Андрю пристигна на Ръскин стрийт 3. Пациентът тук се оказа малко деветгодишно момче, на име Джой Хауълз, който страдаше от лека форма на дребна шарка. Болестта нямаше да има последици, но поради обстоятелствата в домакинството, което беше бедно, тя сигурно щеше да създаде грижи на майката на Джой. Самият Хауълз, надничар в кариерите, от три месеца лежеше болен от плеврит, за което не се плащаше никаква компенсация; а сега госпожа Хауълз, слабичка жена, вече грохнала от грижи за един болен плюс работата си като чистачка в църквата Витезда, трябваше да се грижи и за втори.
На края на визитацията, спрял вече на вратата, Андрю със съжаление каза:
— И без това сте толкова заета. Жалко, но ще трябва да не пращате Идрис на училище. — Идрис беше малкият брат на Джой.
Госпожа Хауълз рязко повдигна глава. Беше плаха, дребна жена с ярко червени ръце и подути от работа стави на пръстите.
— Но госпожица Барлоу каза, че може да ходи.
— О-о? А коя е тази госпожица Барлоу? — запита той.
— Тя е учителка в училището на Бенк стрийт — каза нищо неподозиращата госпожа Хауълз. — Тази сутрин мина да ме види. И като ме видя на какъв хал съм, позволи на малкия Идрис да остане в нейния клас. Един господ знае какво щях да правя, ако ми се тупнеше и той!
Андрю изпита силно желание да й каже, че трябва да изпълнява неговите, а не на някаква нахална учителка, указания. Обаче той добре виждаше, че госпожа Хауълз не е виновна. Премълча, но когато си взе довиждане и тръгна надолу по Ръскин стрийт, лицето му беше сърдито и навъсено. Мразеше хората, които се месят в чужди работи, още повече в неговата работа, а от всичко най-много мразеше да му се месят жени. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Идрис да ходи на училище, когато брат му е болен от шарка — това беше явно нарушение на законите.
Андрю внезапно реши да отиде при тази досадна госпожица Барлоу и да се разбере с нея.
Пет минути по-късно той изкачи наклона на Бенк стрийт, влезе в училището и след като разпита портиера, се озова пред стаята на първи клас. Почука на вратата и влезе.
Това беше голяма отделна стая, добре проветрена и с огън в единия край. Всички деца бяха под седем години и тъй като когато той влезе, беше следобедното междучасие, на всяко от тях бе дадена чаша мляко — част от помощта, давана от местния клон на Профсъюза на миньорите. Видя учителката веднага. Пишеше някакви сборове на дъската, с гръб към него, и не го забеляза. Изведнъж тя се обърна.
Така се различаваше от онази нахална жена, която рисуваше възмутеното му въображение, че той се поколеба. Или може би изненадата в кафявите й очи го накара веднага да се почувства неудобно.
Той се изчерви и попита:
— Вие ли сте госпожица Барлоу?
— Да — каза тя. Имаше крехка фигура, облечена с кафява вълнена пола, вълнени чорапи и плътни меки обувки. На негова възраст, си помисли той; не, по-млада — на около двайсет и четири години. Тя го наблюдаваше с малко съмнение и като че уморена от детската аритметика, се радваше на възможността да се поразсее в този хубав пролетен ден. — А вие не сте ли новият помощник на доктор Пейдж?