Когато свърши, той извика Андрю навън.
— Пневмоторакс — каза той. — Няма спор. Този дроб е трябвало отдавна да се обездвижи. Веднага ще свърша тази работа. Идете да й кажете.
Стилмън отиде да подготви апарата, а Андрю се върна в стаята и уведоми Мери за тяхното решение. Говореше колкото можеше по-леко, но явно бе, че новината за незабавното обездвижване още повече я разтревожи.
— Ти ще го направиш, нали? — запита неспокойно тя. — Най-добре ти да го направиш.
— Това е нищо, Мери. Абсолютно нищо няма да усетиш. Аз съм тук. Ще му помагам! Ще гледам да си добре.
Всъщност бе възнамерявал да остави цялата техника на Стилмън, но нейната нервност, трогателната й доверчивост и неговото чувство за отговорност го накараха да отиде в стаята за лечение и да предложи услугите си на Стилмън.
След десет минути бяха готови. Когато Мери бе доведена, Андрю й даде местна упойка. След това застана до манометъра, а Стилмън умело вкара иглата, контролирайки притока на стерилен газ в плеврата. Апаратът беше красив и изящен, а Стилмън — несъмнено майстор в работата си. Той вещо работеше с канюлата, вкарваше я майсторски навътре, вперил поглед в манометъра в очакване на крайното „щракване“, което означава пробиване на париеталната плевра. Той имаше свой метод на дълбоко манипулиране за предотвратяване на хирургичен емфизем.
След една ранна фаза на възбуда, страхът на Мери мина. Тя се отпусна с все по-голямо доверие, а към края дори се усмихна на Андрю, съвсем спокойна. Когато се върнаха в стаята, тя каза:
— Ти беше прав. Нищо не усетих. Не чувствам да сте ми направили каквото и да било.
— Не? — вдигна вежди той, после се засмя. — Така и трябва да бъде — никаква паника, никакво чувство, че се случва нещо ужасно. Да можеше всяка операция да минава така! Но все пак този твой дроб е обездвижен. Сега ще си почине. А когато отново започне да диша, вярвай ми, ще бъде оздравял.
Погледът й се спря на него, после обиколи хубавата стая и премина през прозореца на изгледа към долината надолу.
— Тук ще ми хареса в края на краищата. Той не се мъчи да е добър, господин Стилмън, но някак си усещам, че е добър. Мислиш ли, че мога да получа чай?
Глава деветнадесета
Бе почти седем часа̀, когато тръгна от Белвю. Бе се задържал по-дълго, отколкото бе очаквал, разговаряйки със Стилмън на долната веранда, изпитвайки насладата на свежия въздух и тихия разговор. Когато потегляше, бе обзет от необичайно чувство за ведрина и спокойствие. Това чувство дължеше на Стилмън, който със своето спокойствие и равнодушие към дребните житейски проблеми бе подействал благотворно върху напрегнатия му характер. Освен това сега бе отпаднала тревогата за Мери. Андрю сравняваше предишните си прибързани действия, мълниеносното изпращане на Мери в онази старомодна болница с всичко, което бе направил за нея днес следобед. Имаше неудобства, трудни приготовления. Далеч не правоверно. Макар да не бе говорил със Стилмън за плащането, знаеше, че Кон не е в състояние да плати таксите на Белвю, че в последна сметка той щеше да уреди сметката. Но това му се струваше дреболия в сравнение с топлото чувство, че е постигнал нещо истинско. За пръв път от много месеци бе направил нещо достойно, нещо, отговарящо на убежденията му. Това бе топло чувство, драгоценна мисъл — началото на неговото изкупление.
Караше бавно, радвайки се на вечерната тишина. Сестра Шарп седеше на задната седалка, но тя нямаше какво да каже, а той, зает със собствените си мисли, почти не усещаше присъствието й. Когато навлязоха в Лондон, попита къде да я остави и в съответствие с желанието й спря пред станцията на метрото на Нотинг хил. Доволен бе, че се отърва от нея. Тя беше добра сестра, но по характер бе потисната и кисела. Никога не бе го харесвала. Реши на другия ден да й изпрати месечната заплата. Тогава нямаше да му се налага да я вижда отново.
Странно, настроението му се промени, когато мина по Падингтън стрийт. Винаги се вълнуваше, когато минаваше край магазина на Видлерови. Видя го с крайчеца на окото си: „Подновяване — лимитед“. Един от помощниците пускаше кепенците, Това просто действие бе тъй символично, че Андрю потрепера. Подтиснат стигна Чесбъроу терас и вкара колата в гаража. Влезе в къщата, но му тежеше някаква необичайна тъга.
Кристин го посрещна весело в хола. Независимо от неговото настроение, тя несъмнено бе весела. Очите й блестяха, имаше да му съобщава новина.
— Продадено! — заяви весело тя. — Продадено веднъж, продадено втори път, продадено гонг! Чакаха те, чакаха те, скъпи — току-що си отидоха. Доктор и госпожа Лори, искам да кажа. Той така се развълнува, че те няма за приемния час, че се захвана и сам свърши всичко. Дадох им да вечерят. После още разговаряхме. Вече виждах как госпожа Лори смята, че си катастрафирал. После и аз започнах да се тревожа! Но ти си тук и всичко е наред. Утре трябва да се срещнеш с него в канцеларията на господин Търнър в единайсет часа да подпишеш договора. Да! Той даде на господин Търнър депозит.