Такова беше неговото състояние, когато една сутрин Дени влезе и каза:
— Най-после съм свободен, слава богу! Сега можем да тръгваме.
Не можеше и въпрос да става за отказ. Съпротивителните му сили бяха изчерпани докрай. Дори не попита къде отиват. С мълчалива апатия наблюдаваше как Дени приготвя куфар и за него. След един час бяха на път за гара Падингтън.
Пътуваха цял следобед през югоизточните графства, смениха влака на Нюпорт и тръгнаха през Монмаутшър. В Абергавани слязоха от влака и пред гарата Дени нае кола. Докато излизаха от града през река Уск сред богато обагрената от есента околност, той каза:
— Това е малко градче, някога идвах тук на риба. Лантънското абатство. Струва ми се, че е подходящо.
Стигнаха своята цел през мрежа от алеи, от двете им страни растяха гъсти лешникови храсти. Беше към шест часа̀. Около един квадрат от зеленина се търкаляха развалините на абатството, гладки сиви камъни, няколко свода на манастира все още не бяха рухнали. Наблизо бе домът за гости, изграден изцяло от старите камъни. Един малък поток бълбукаше с постоянен успокояващ ромон. Издигаше се дим от дърва, прав и син в тихия вечерен въздух.
На другата сутрин Дени измъкна Андрю за разходка. Беше свеж сух ден, но уморен от безсънната нощ, с изтощени още на първия хълм мускули, Андрю се опита да тръгне обратно, когато бяха изминали съвсем малко разстояние. Дени обаче бе твърд. Този първи ден изминаха с Андрю осем мили, а на другия десет. Към края на седмицата изминаваха по двайсет мили на ден и Андрю, едва домъкнал се до стаята, вечер незабавно и безчувствено заспиваше върху леглото.
Нямаше кой да ги безпокои край старото абатство. Вече беше краят на сезона за пъстървата и бяха останали само неколцина рибари. Хранеха се в покритата с камъни трапезария на дълга дъбова маса пред откритото огнище. Храната беше проста и добра.
По време на техните разходки почти не разговаряха. Често вървяха цял ден, без да разменят повече от няколко думи. Отначало Андрю беше абсолютно безчувствен — към околността, през която вървяха, но с минаването на дните красотата на нейните реки и гори, на покритите с папрат стръмни хълмове постепенно, но неумолимо проникваше през вцепенените му сетива.
Възстановяването му не беше сензационно бързо, но все пак към края на първия месец той беше в състояние да се справя с умората от дългите преходи, да се храни и спи нормално, да се къпе всяка сутрин със студена вода и да гледа в бъдещето без страх. Виждаше, че не би могло да се избере по-добро място за неговото лекуване от това изолирано кътче, нито по-добър режим от това спартанско, монашеско съществуване. Когато първият мраз скова земята, той усети инстинктивна радост в кръвта си.
Неочаквано започна да разговаря. Темите на техните дискусии отначало бяха непоследователни. Умът му, като атлет, който загрява с прости упражнения преди голямото състезание, бе предпазлив във възприемането на живота. Но без да се опомни, научи от Дени за развоя на събитията.
Практиката била продадена на доктор Лори не за пълната цена, която Търнър бе поискал, тъй като при създалите се обстоятелства нямаше представяне на клиентите, но получената сума беше близка до първоначалната цифра. Най-после бе изтекло разпределението на Хоуп и сега той си беше в къщи с Бирмингам. Дени също беше свободен. Преди да дойде в Лантони, бе напуснал службата си. Намекът бе толкова ясен, че Андрю внезапно вдигна глава:
— В началото на годината трябва да съм годен за работа.
Започнаха да разговарят сериозно и след една седмица вцепенението му изчезна. Стори му се странно и тъжно, че човешкият мозък е в състояние да оцелее дори след такъв смъртоносен удар, какъвто бе получил той. Но нямаше какво да се прави, съживяването беше факт. Преди се бе влачил като съвършено действаща машина със стоическо безразличие. Сега дишаше острия въздух с истинска наслада, замахваше да удари папратите с тоягата си, дърпаше кореспонденцията си от ръцете на Дени и ругаеше, когато пощата не носеше „Медикъл джърнъл“.
Нощно време с Дени разглеждаха една голяма карта. С помощта на един алманах направиха списък на градовете, после го ограничиха и накрая стесниха своя избор върху осем. Два от тях бяха в Стафордшър, три в Нортемптъншър и три в Уорикшър.