— Това няма значение — отвърна той сковано, — въпреки че аз наистина съм доктор Менсън. Струва ми се, тук имате бацилоносител: Идрис Хауълз. Вие знаете, че брат му е болен от шарка.
Настъпи мълчание. Погледът й, макар вече въпросителен, оставаше дружелюбен.
Като отхвърли назад разрошената си коса, тя каза:
— Да, знам.
Това, че тя не приема сериозно посещението му, започна отново да го дразни.
— Не разбирате ли, че това е в пълно противоречие с правилата?
При този тон тя почервеня, а дружелюбното й държане изчезна. Андрю обаче не можеше да не си каже колко чиста и свежа е кожата й, с една малка кафява бенка, точно като цвета на очите й, високо на дясната буза. В бялата си блуза изглеждаше малко крехка и абсурдно млада. Сега дишаше по-учестено, но все пак бавно изрече:
— Госпожа Хауълз просто не знаеше какво да прави. Повечето от децата тук са боледували от шарка, а тези, които още не са я прекарали, със сигурност не ще я избягнат рано или късно. Ако Идрис беше останал в къщи, щеше да изпусне млякото си, а то е много полезно за него.
— Не става дума за млякото му — отсече той. — Той трябва да бъде изолиран.
Тя упорито отговори:
— Изолирала съм го някак. Ако не вярвате, вижте сам.
Той проследи погледа й. Петгодишният Идрис седеше съвсем сам на малък чин край камината и изглеждаше извънредно доволен от живота. Светлосините му очи щастливо се кокореха над ръба на чашата с мляко.
Тази гледка вбеси Андрю. Той се изсмя презрително, обидно.
— Може би вие смятате това за изолация. Аз обаче се страхувам, че моето мнение не е същото. Трябва да изпратите детето в къщи.
Малки светли точици заблестяха в очите й.
— Не ви ли се струва, че тук нареждам аз? Вие можете да заповядвате на хората в други, по-височайши сфери. Но тук важи моята дума.
Той се втренчи в нея, кипнал от гняв.
— Вие нарушавате закона! Не можете да го държите тук. Иначе ще трябва да докладвам за вас.
Последва кратко мълчание. Той видя как тя стисна по-силно тебешира в ръката си. Този признак на вълнение увеличи гнева му към нея — не, срещу него самия.
Тя каза презрително:
— В такъв случай, най-добре ще направите да докладвате. Или пратете някой да ме арестува. Не се и съмнявам, това ще ви достави огромно удоволствие.
Разгневен, той не отговори и почувства, че е изпаднал в крайно неудобно положение. Опита се отново да мине в атака, вдигна глава и направи усилие да я накара да сведе пред погледа му очи, които ледено блестяха срещу него. За миг те постояха лице срещу лице, толкова близо един до друг, че той видя слабото пулсиране на вената на врата й, блясъка на зъбите между леко разтворените й устни.
— Друго няма, нали? — каза тя. После възбудено се обърна към класа. — Станете, деца, и кажете: „Довиждане, доктор Менсън. Благодарим за посещението.“
Затракаха столове, децата станаха и изпяха ироничните й думи. Тя го изпрати до вратата, а ушите му пламнаха. Изпитваше вбесяващото чувство, че е победен и освен това го гризеше гадното съмнение, че се е държал зле и е загубил контрол над себе си, докато тя превъзходно се бе владяла. Потърси някоя смазваща фраза, някаква последна унищожителна дума. Но преди да я намери, вратата тихо се затвори под носа му.
Глава шеста
След като същата вечер разгневен състави и скъса три злобни писма до областния санитарен инспектор, Менсън се помъчи да забрави случая. Чувството му за хумор, изчезнало за момент на Бенк стрийт, го караше да се ядосва на себе си, че се е показал дребнав. След остра схватка с непреклонната си шотландска гордост той реши, че не е прав, че не може и дума да става за доклад, още повече до оня дръвник Грифитс. И все пак въпреки усилията си той не можеше тъй леко да забрави Кристин Барлоу.
Бе просто невероятно една млада учителка така упорито да занимава ума му, да се тревожи от мнението й за него. Казваше си, че това е идиотска накърнена гордост. Знаеше, че е срамежлив и непохватен пред жени. И въпреки това никаква логика не бе в състояние да промени факта, че е станал неспокоен и малко раздразнителен. Когато се отпуснеше, например при заспиване, пред очите му все така живо изпъкваше сцената в класната стая и той усещаше как настръхва в тъмнината. Още я виждаше как троши тебешира в ръката си, а кафявите й очи възмутено горят. Виждаше трите малки перлени копчета на блузката й. Фигурата й, стройна и пъргава, строго очертана, говореше за тежък живот и големи лишения в детството. Не се питаше дали е красива. Стигаше му, че е пред очите му, жива и здрава. В такива моменти сърцето му неволно замираше в сладостен, непознат досега трепет.