Съвсем неочаквано той свърши и седна. На високата маса на Съвета върху лицето на Аби бе грейнала някаква необикновена светлина. Буун, все още на крака, гледаше към Менсън със смесени чувства. После, като си помисли, че поне е дал на този нахален доктор достатъчно въже, за да се обеси сам, се поклони на председателя и зае мястото си.
За около минута залата бе изпълнена с необичайно мълчание. После председателят направи обичайната декларация:
— Моля, всички външни лица да напуснат.
Андрю излезе заедно с останалите. Сега безразсъдството му бе изчезнало и главата му, цялото му тяло пулсираше като претоварена машина. Атмосферата в залата на Съвета го задушаваше. Не можеше да търпи присъствието на Хорнър, Боланд, Мери и другите свидетели. Особено го плашеше тъжният упрек, изписан на лицето на адвоката. Знаеше, че се е държал като глупак, истински загубен и глупав декламатор. Сега разбираше, че неговата честност е истинска лудост. Да, беше лудост да се опитва да говори пред Съвета по този начин. Не би трябвало да е доктор, а някой от демагозите в Хайд парк. Добре! Скоро вече няма да е доктор. Просто ще го зачеркнат.
Отиде в гардеробната с единственото желание да остане сам. Седна на една от мивките и механично запали цигара. Но димът беше безвкусен за изтръпналия му език и той смачка цигарата с ток. Странно беше, че въпреки жестоките истини, които сам каза преди няколко минути за професията, щеше да е много нещастен, ако го изхвърлят от нея. Знаеше, че би могъл да намери работа при Стилмън, но не тази работа искаше да върши той. Не! Той искаше да бъде с Дени и Хоуп, да развива своята собствена идея, да забие острието на своя план в задника на апатията и консерватизма. Но всичко това трябва да бъде направено отвътре; в Англия никога не би могло, никога не би било възможно да се постигне нещо такова отвън. Сега екипажът на Троянския кон ще трябва да бъде съставен само от Дени и Хоуп. Обхвана го остро горчиво чувство. Бъдещето не чертаеше никакви перспективи пред него. Имаше най-мъчителното от всички чувство — чувството на отвергнатия. И успоредно с това съзнанието, че с него е свършено, че не му остава нищо друго, освен да се примири с края.
Шумът от стъпките на хора, движещи се по коридора, го накара да се изправи. Присъедини се към останалите и отново се озова в залата на Съвета, като си казваше, че му остава само едно нещо. Не трябва да се унижава. Молеше се да не покаже никакъв признак на угодничество или слабост. Забил очи в пода пред себе си, той не виждаше никого. Не поглеждаше към високата маса, стоеше пасивен и неподвижен. Всички тривиални звуци в залата ехтяха подлудяващо около него. Скърцане на столове, кашляне, шепнене, дори невероятният звук на разсеяно почукване с молив.
Внезапно настъпи тишина. Някакъв спазъм скова Андрю. Сега, помисли си той, сега идва страшното!
Председателят заговори. Говореше бавно и внушително.
— Андрю Менсън, трябва да ви информирам, че Съветът много внимателно разгледа обвиненията срещу вас и показанията, дадени в тяхна подкрепа. Съветът е на мнение, че въпреки особените обстоятелства на случая и вашето съвсем неортодоксално представяне на случая, вие сте действали с добра воля и искрено сте се старали да спазите духа на закон, който изисква високо равнище на професионалното умение. Трябва да ви уведомя във връзка с това, че Съветът не сметна за уместно да нареди свалянето на вашето име от Регистъра.
В продължение на една объркана секунда той нищо не разбра. После внезапно трескаво вълнение обхвана цялото му същество. Не го бяха зачеркнали. Беше свободен, чист, оправдан. Несигурно вдигна глава към масата на Съвета. От всички странно размазани лица, обърнати към него, най-ясно видя лицето на Робърт Аби. Разбирането в погледа на Аби го потресе. С ослепяваща яснота Андрю разбра, че Аби го беше спасил.