Изчезна преструвката на безразличие. И въпреки че се обърна към председателя, той говореше на Аби, когато слабо промърмори:
— Благодаря ви, сър.
Председателят каза:
— С това делото завършва.
Андрю се изправи, незабавно заобиколен от приятелите си, от Кон, от Мери, от сащисания господин Хорнър, от хора, които никога не бе виждал, но сега топло му стискаха ръка. Как да е се озова на улицата. Кон продължаваше да го удря по раменете, а той странно се успокояваше от нервното си объркване, като гледаше минаващите автобуси, нормалния поток коли и почти непрекъснато с внезапна радост се сещаше за невероятното щастие на своето освобождение.
Погледна надолу и неочаквано видя Мери, която го гледаше с изпълнени от сълзи очи:
— Само да бяха посмели да ти направят нещо след всичко, което направи за мен, щях, о, щях да го пречукам този дърт председател!
— За бога — неуморимо заявяваше Кон, — не разбирам за какво се тревожехте. Щом старият Менсън започна, както си знае, вече си знаех, че ще им покаже колко пари струват.
Андрю се усмихваше слабо, със съмнение и радост.
Тримата стигнаха хотел „Мюзиъм“ след един часа. Във фоайето ги чакаше Дени. Той тръгна да ги посрещне с мрачната си усмивка. Хорнър му бе съобщил новината по телефона.
Но Дени нямаше какво да каже. Само:
— Гладен съм, но тук не можем да се нахраним. Хайде елате всички с мен на обед.
Обядваха в ресторант „Коното“. Макар по лицето на Филип да нямаше и следа от вълнение, макар да разговаряше повечето време с Кон за коли, той успя да превърне обеда във весело тържество. После каза на Андрю:
— Влакът ни тръгва в четири часа. Хоуп ни чака в хотела в Станбъроу. Можем да купим онзи имот на позорно ниска цена. Сега имам да правя някои покупки, но ще те чакам на гарата Юстън в четири без десет.
Андрю го погледна, съзнавайки неговото приятелство и всичко, което му дължеше от първия момент на тяхната среща в малката манипулационна на Бленли. Внезапно каза:
— Ами ако ме бяха зачеркнали?
— Не те зачеркнаха — Филип поклати глава. — А аз ще имам грижата никога да не те зачеркнат.
Когато Дени тръгна по своите покупки, Андрю придружи Кон и Мери до гарата. Докато чакаха на перона, вече доста умълчани, той повтори поканата, която бе направил:
— Трябва да дойдете да ни видите в Станбъроу.
— Ще дойдем — увери го Кон. — През пролетта. Щом стегна малката кола.
Влакът им замина, Андрю имаше още един час на разположение. Но ни най-малко не се съмняваше какво иска да направи. Инстинктивно се качи на един автобус и скоро се озова на Кенсъл Грийн. Влезе в гробището, дълго време стоя на гроба на Кристин и си мислеше за много неща. Беше ясен, чист следобед със свеж ветрец, такъв, какъвто бе обичала Кристин. Над главата му, в клоните на едно мрачно дърво, весело цвъртеше врабче.
Когато най-после тръгна, бързайки да не закъснее, на небето пред него гореше грамада от облаци във формата на крепостни укрепления.