Две седмици по-късно той вървеше замислен по Чепъл стрийт и едва не се блъсна в госпожа Брамуел на ъгъла на Стейшън роуд. Щеше да отмине, без да я познае. Тя обаче веднага спря и го поздрави с главозамайваща усмивка.
— Доктор Менсън! Точно вас търсех. Довечера организирам едно от нашите малки събрания. Ще дойдете, нали?
Гледис Брамуел беше тридесет и пет годишна жена с пшеничена коса, облечена в ярки цветове, с пълна фигура, сини като на бебе очи и поведение на момиченце. Гледис романтично наричаше себе си мъжка жена. Клюкарките от Бленли използваха по-друга дума. Доктор Брамуел се прехласваше по жена си и единствено силната любов към нея му пречеше да забележи нейното не само кокетно държане с доктор Гейбъл, „цветния“ лекар от Тониглан.
Щом я забеляза, Андрю бързо премисли как да се измъкне.
— Страх ме е, госпожо Брамуел, че довечера няма да успея да се измъкна…
— Но ще трябва, глупчо. Ще дойдат такива интересни хора. Господин и госпожа Уоткинс от мината и — тя пусна една преднамерена усмивка — доктор Гейбъл от Тониглан… и ах, как щях да забравя, малката учителка Кристин Барлоу.
Менсън потръпна.
Той глупаво се усмихна.
— Но защо, разбира се, госпожо Брамуел, ще дойда. Много ви благодаря за поканата.
Кое как той успя да поддържа разговора още малко, докато тя си тръгна. Но през целия ден не бе в състояние да мисли за нещо друго освен за това, че отново ще види Кристин Барлоу.
„Вечерта“ на госпожа Брамуел започваше в девет часа — късният час бе съобразен с работата на лекарите, които може би щяха да бъдат задържани от пациенти. Всъщност Андрю завърши последния си преглед в девет и четвърт. Изми се набързо в мивката на манипулационната, оправи косата си със счупения гребен и забърза към „Убежището“. Стигна до къщата, която въпреки идиличното си име представляваше малка тухлена постройка в центъра на града, и разбра, че е последен. Като му се караше хитровато, госпожа Брамуел поведе петимата гости и съпруга си към масата за вечеря.
Имаше студени закуски върху книжни салфетки, наредени на маса от опушен дъб. Госпожа Брамуел се гордееше със своите приеми, стараеше се да дава тон на Бленли и си позволяваше да скандализира общественото мнение, като „се червеше“, а представата й за „Всичко е наред“ беше да говори и да се смее колкото може. Винаги намекваше, че преди да се омъжи за Брамуел, е живяла в изключителен разкош.
Тази вечер, щом седнаха, тя сияеща запита:
— Така! Всички ли получиха каквото желаеха?
Отначало, останал без душа от бързане, Андрю беше страшно смутен. Цели десет минути не посмя да погледне към Кристин. Гледаше надолу, но с цялото си същество чувстваше, че на другия край на масата, между доктор Гейбъл — мургав денди с гети, раиран панталон и брилянтена карфица — и господин Уоткинс, възрастния плешив управител на мината, седи тя. С грубоватите си маниери Уоткинс се мъчеше да й угажда и най-после едно негово весело подмятане: „Вие сте още моето йоркшърско момиче, нали, госпожице Кристин?“ — накара Андрю ревниво да вдигне глава. Погледна към нея и я видя да седи толкова близко в меката си сива рокля с бяло по врата и ръкавите, че трепна и бързо отклони поглед, да не би тя да прочете в него всичко.
И като в самоотбрана, почти без да съзнава какво приказва, започна да занимава седящата до него госпожа Уоткинс, дребна женица, която бе донесла и плетивото си.
До края на вечерята той бе подложен на мъчението да говори с един човек, когато мечтаеше да разговаря с друг.
Андрю едва не въздъхна от облекчение, когато доктор Брамуел, който седеше начело на масата, огледа доброжелателно опразнените чинии и с обичайния си Наполеонов жест каза:
— Мисля, скъпа моя, че всички свършихме. Да се оттеглим в гостната?
И там, след като гостите се настаниха главно на фотьойлите от гарнитурата, стана ясно, че за вечерта е предвидена музика. Брамуел нежно погледна жена си и я поведе към пианото.
— С какво ще задължим гостите си тази вечер, любов моя? — тананикайки, той започна да прелиства нотите на пианото.
— „Камбаните на храма“ — предложи Гейбъл. — Никога няма да ми омръзне, госпожо Брамуел.
Госпожа Брамуел седна на въртящото се столче, засвири и запя, а съпругът й, сложил едната си ръка зад гърба и протегнал другата, като че да вземе емфие, стоеше до нея и изкусно обръщаше нотите. Гледис имаше плътен контраалтов глас — дълбоките тонове тя вадеше от гърдите си, като си повдигаше брадичката. След „Любовни рими“ тя изпя още „Скитане“ и „Просто едно момиче“.
Аплодираха й щедро. Доволният Брамуел разсеяно промърмори: