Кристин сама най-гостоприемно му отвори вратата с усмивка.
Да, тя се усмихваше. Наистина се усмихваше. А на него му се струваше, че й е неприятен! Бе така изумен, че едва говореше.
— Хубав ден беше днес, нали? — измъкна той, като я следваше към дневната.
— Прекрасен — съгласи се тя. — Следобед си направих такава хубава разходка. Чак отвъд Пенди. Дори си набрах малко жълтурчета.
Седнаха. На езика му беше да я попита дали обича разходките, но навреме успя да се спре.
— Госпожа Уоткинс току-що прати да ми кажат, че ще закъснеят. На мъжа й се наложило да ходи до кантората. Нали нямате нищо против да ги почакаме няколко минути?
Нищо против! Няколко минути! Той просто щеше да се изсмее от щастие. Ако тя само знаеше как бе чакал през тези дни, ако знаеше колко добре се чувства с нея! Незабелязано се огледа наоколо. Дневната й, обзаведена само с нейни неща, бе различна от всички стаи, в които бе влизал в Бленли. Тук нямаше нито плюш, нито росхар, нито гоблени, нито онези лъскави атлазени възглавнички, които така крещящо украсяваха гостната на госпожа Брамуел. Дъските на пода бяха боядисани и лъснати, а пред огнището бе сложено кафяво килимче. Мебелите бяха тъй непретенциозни, че почти не ги забеляза. По средата на масата, приготвена за вечеря, бе поставена плитка бяла чиния, в която като малки водни лилии плуваха набраните от нея цветя. Беше просто и красиво. На перваза имаше дървена кутия за сладкиши, напълнена с пръст, от която вече се подаваха тънки, зелени стръкчета. Над полицата на камината висеше странна картина, която изобразяваше само едно детско червено дървено столче, според него извънредно лошо нарисувано.
Тя вероятно бе забелязала изненадата, с която гледаше картината. Усмихна се весело и заразително:
— Надявам се, не смятате, че това е оригиналът!
Смутен, той не знаеше какво да отговори. Това, че в цялата стая се чувстваше нейната личност, че тя знаеше неща, неразбираеми за него, го обърка. И все пак интересът му към нея бе толкова голям, че забрави неловкостта си, измъкна се от тъпите, банални забележки за времето. Започна да я разпитва за живота й.
Тя отговаряше просто. Била от Йоркшър. Майка й починала, когато била петнайсетгодишна. По това време баща й бил заместник-началник в една от големите каменовъглени мини на „Брамуел и компания“. Единственият й брат Джон учел в същата мина за минен инженер. Пет години по-късно, когато била на деветнайсет години и вече завършвала гимназия, баща й бил назначен за началник в Порт Пит — мина на около двайсет мили надолу по долината. Шест месеца след пристигането им в мината става експлозия. Джон, който бил под земята, загинал на място. Чул за бедствието, баща й се втурнал в мината само за да бъде посрещнат от нова експлозия на минен газ. Телата на баща й и на Джон били извадени от мината след седмица.
Когато тя свърши, настъпи мълчание.
— Колко тъжно! — каза Андрю, изпълнен със съчувствие.
Хората се отнесоха добре към мен — спокойно рече тя. — Особено господин и госпожа Уоткинс. Получих тази работа тук в училището. — Тя спря, после лицето й отново просветна. — Всъщност аз съм като вас. Тук все още съм чужда. Много време е нужно, за да се свикне с Долината.
Той я погледна, като търсеше нещо, което поне слабо би изразило чувството му към нея, думи, с които тактично би сложил миналото настрана и с надежда би тръгнал към бъдещето.
— Не е трудно да се почувстваш тук откъснат, самотен. Знам. Често ми се случва, често имам нужда от някого, с когото да си поговорим.
— За какво бихте искали да говорите? — усмихна се тя.
Той се изчерви, почувствал, че го е поставила на тясно.
— Е, за моята работа вероятно — той замълча, но после се почувства задължен да обясни. — Струва ми се, че непрекъснато греша, попадам от един проблем на друг.
— Искате да кажете, че имате трудни случаи?
— Не — той се поколеба, но продължи. — Дойдох тук пълен с формули, с неща, в които всеки вярва или се прави, че вярва. Че подути стави означават ревматизъм, че ревматизъм означава салицилат. Старите неща, разбирате ли! Е, добре, тук откривам, че някои от тях са напълно неверни. Или пък лекарствата… Струва ми се, че някои от тях повече вредят, отколкото помагат. Такава е системата. В приемната влиза пациент. Очаква да получи своето „шише с лекарство“. И го получава, пък ако ще да е само горена захар, сода бикарбонат или добрата стара aqua. Ето защо рецептата се пише на латински — за да не разберат. Това не е правилно. Не е научно. Или нещо друго: струва ми се, че много лекари лекуват слепешката, т.е. лекуват симптомите поотделно. Не си правят труда да ги съберат, да поставят диагноза. Те казват — бързо, защото винаги бързат — „А, главоболие — опитайте този прах!“ Или: „Имате анемия, липсва ви желязо.“ Вместо да се запитат кое причинява главоболието или анемията. — Той изведнъж спря. — Извинете! Отегчавам ви.