— Не, не — бързо каза тя. — Ужасно интересно е.
— Аз току-що започвам, напипвам пътя — продължи той неудържимо, развълнуван от нейния интерес. — Но, честна дума, дори само от това, което съм видял, мога да съдя, че в учебниците има твърде много остарели, консервативни неща. Лекарства, от които няма полза, симптоми, измислени от някой си в средните векове. Може би мислите, че за обикновения провинциален лекар това няма значение. Но защо трябва той да бъде само бъркач на мехлеми и продавач на лекарства? Време е науката да излезе на преден план. Много хора мислят, че науката е в епруветките. Аз не мисля така. Вярвам, че откъснатият провинциален лекар има всички възможности да вижда нещата, по-добра възможност да проследи първите симптоми на някоя нова болест, отколкото в коя да е болница. Докато пациентът стигне до болницата, първите етапи са минали.
Тя се готвеше веднага да отговори, но в този момент се чу звънецът. Трябваше да преглътне думите си и като ставаше, вместо тях каза с лека усмивка:
— Надявам се, няма да забравите обещанието си друг път да поговорим за това.
Уоткинс и жена му се заизвиняваха за закъснението. И почти веднага всички седнаха на вечеря.
Ястието бе твърде различно от студените закуски, които ги бяха събрали последния път. Имаше телешко задушено, картофено пюре с масло, прясна фруктова торта с крем, после сирене и кафе. Макар и непретенциозно, всяко нещо бе изобилно и вкусно.
След оскъдната храна при Блодуен за Андрю беше истинско удоволствие да види пред себе си топло, апетитно ядене. Той въздъхна:
— Имате късмет с вашата хазайка, госпожице Барлоу. Тя е чудесна готвачка!
Уоткинс, който бе наблюдавал как Андрю омита чинията си, внезапно и гръмогласно се изсмя.
— Браво! — Той се обърна към жена си. — Чу ли го, майко? Казва, че старата госпожа Хърбърт била чудесна готвачка!
Кристин леко се изчерви.
— Не му обръщайте внимание — каза тя на Андрю. — Това е най-хубавият комплимент, който съм получавала — защото не искахте да ми правите комплименти. Сама сготвих вечерята. Изобщо разпореждам се с кухнята на госпожа Хърбърт. Обичам всичко да правя сама. При това съм свикнала.
Думите й още повече развеселиха минния управител. Това съвсем не беше онзи мълчалив човек, който стоически бе издържал забавлението у госпожа Брамуел. Грубоват и приятно простоват, той с удоволствие погълна вечерята си, млясна след тортата, опря лакти върху масата и заразказва смешни истории.
Вечерята мина бързо. Когато Андрю погледна часовника си, с изненада видя, че наближава единадесет. А той бе обещал преди десет и половина да направи една късна визитация на Блейна плейс!
Когато стана и със съжаление се сбогува, Кристин го изпрати до вратата. В тесния коридор ръката му се докосна до нейната. Сладостна болка премина през тялото му. Тя бе така различна от всички, които познаваше, със своето спокойствие, с крехкостта си, с тъмните си умни очи. Бог да му прости, че бе посмял да я мисли за мършава!
Дишайки на пресекулки, той проломоти:
— Не мога да ви се отблагодаря, че ме поканихте. Моля ви, ще мога ли пак да ви видя? Не говоря винаги за работата. Бихте ли дошли, Кристин, бихте ли дошли с мен на кино в Тониглан някой път?
Очите й, за първи път малко провокиращи, се усмихваха.
— Поканете ме, пък ще видим.
Една дълга минута мълчание на прага под високите звезди. Свежият, дъхащ на роса въздух охлаждаше горещите му бузи. Дъхът й сладко се носеше към него. Искаше му се да я целуне. Непохватно той стисна ръката й, обърна се и изтрополя надолу по пътя. Докато вървеше към дома си, мислите му танцуваха. Крачеше по облаците, по онзи бляскав път, по който благоговейно са минали милиони и все са вярвали, че са единствените щастливо предопределени, завинаги благословени. Какво прекрасно момиче! Колко добре го бе разбрала, когато говореше за трудностите в практиката си! Беше умна, много по-умна от него. И как чудесно готви! И я бе нарекъл Кристин!
Глава осма
Въпреки че сега Кристин го занимаваше повече от всякога, целият му начин на мислене се бе променил. Вече не се чувстваше унил, а щастлив, възвисен, обнадежден. И тази промяна веднага се почувства в работата му. Беше достатъчно млад, за да създаде във въображението си една постоянна ситуация, при която тя го наблюдава при пациентите му, одобрява старанието при поставяне на диагнозите. Всяко желание да претупа някоя визита, без да е прослушал гръдния кош на пациента, веднага биваше парирано от мисълта: „Господи, не! Какво ще си помисли тя за мен?“