— А, Менсън! Благодаря ви, че дойдохте така бързо. Лоша работа. Но няма да ви отнема много време.
— Какво става?
— Хюз е полудял. Мисля, преди няколко седмици ви споменах, че се опасявам от подобен развой. Е! Бях прав. Остра психоза. — Брамуел търкаляше думите през езика си с трагично величие. — Остра психоза с импулс към убийство. Ще трябва да го изпратим веднага в Понтинюд. Това означава два подписа върху свидетелството, моят и вашият. Роднините настояха да извикам вас. Нали знаете процедурата?
— Да — кимна Андрю. — Какви са фактите?
Като се поизкашля, Брамуел зачете вече написаното на формуляра. То представляваше пълен и подробен разказ за някои от действията на Хюз през изминалата седмица. Всички водеха към извода за душевно разстройство. Накрая Брамуел вдигна глава.
— Фактите са ясни, струва ми се.
— Изглежда, че е доста зле — отвърна Андрю. — Добре! Ще отида да го видя.
— Благодаря, Менсън. Когато свършите, ще ме намерите тук. И той започна да добавя нови подробности във формуляра.
Емрис Хюз беше на легло, а край него седяха — в случай че потрябва да бъде спрян — двама негови другари от мината. На края на кревата бе седнала Олуен — бледото й лице, обикновено така нахакано и оживено, сега беше разсипано от плач. Нервите й бяха тъй изопнати, атмосферата в стаята тъй мрачна и напрегната, че за момент Андрю усети хлад, едва ли не страх.
Приближи се до Емрис, но отначало почти не го позна. Промяната не беше голяма; това наистина си беше Емрис, но един размазан и променен Емрис, чиито черти по някакъв странен начин бяха загрубели. Лицето му изглеждаше подуто, ноздрите разширени, кожата като от восък, с изключение на едно зачервено място на носа. Изобщо беше отпуснат и апатичен. Андрю му заговори. Той измърмори неразбираем отговор. После, като стисна юмруци, произнесе някаква тирада от злобни безсмислици, която, прибавена към отчета на Брамуел, правеше случая от ясен по-ясен.
Настъпи мълчание. Андрю чувстваше, че трябва да е убеден. И все пак, без да знае защо, не беше убеден. Защо, защо, се питаше той, защо Хюз говори така? Да приемем, че е полудял, но каква е причината за всичко това? Той винаги е бил щастлив, доволен човек — никакви безпокойства, отстъпчив, миролюбив. Защо без никаква очевидна причина така се е променил този човек?
Трябва да има причина, мислеше упорито Менсън, симптомите не се появяват така от само себе си. Вгледан в подутото лице пред себе си, озадачен, търсещ някакъв отговор на главоблъсканицата, той инстинктивно протегна ръка и докосна отеклото лице, отбелязвайки си подсъзнателно, че натискът на пръста му не оставя вдлъбнатина в подпухналата буза.
И изведнъж като електрически звънец в мозъка му нещо затрептя. Защо отокът не се поддаваше на натиск? Защото — сега сърцето му подскочи! — защото това не беше просто едема, а микседема. Ето, господи, да, да! Не, не, той не бива да бърза. Твърдо се овладя. Не бива да се хвърля, да скача лудо от едно заключение на друго. Трябва да напредва предпазливо, бавно, да бъде сигурен.
Обуздал се, той повдигна ръката на Емрис. Да, кожата беше суха и груба, пръстите леко надебелени на края, температурата — под нормалната. Методично завърши прегледа, като се бореше срещу всеки нов прилив на радост. Всеки признак, всеки симптом прекрасно намираха своето място като в сложен ребус. Трудният говор, сухата кожа, деформираните пръсти, подутото нееластично лице, изневеряващата памет, бавното мислене, пристъпите на раздразнителност, стигащи до избухвания с опити за убийство. О! — триумфът на пълната картина бе абсолютен.
Стана и се върна в хола, където доктор Брамуел, застанал край камината с гръб към огъня, го посрещна с думите:
— Е? Видяхте ли? Писалката е на масата.
— Вижте какво, Брамуел — Андрю гледаше настрани и се мъчеше да прикрие неудържимата радост в гласа си. — Според мен Хюз не трябва да бъде освидетелстван.
— Какво? — постепенно безизразността напусна лицето на Брамуел. Обиден и учуден, той възкликна: — Та човекът е полудял!
— Аз не мисля така — отвърна с равен глас Андрю, като все още потискаше възбудата и радостта си. Не бе достатъчно да се постави диагноза. Сега трябваше да внимава с Брамуел, да не го настройва враждебно. — Според мен Хюз е душевно болен само защото е с болно тяло. Струва ми се, че той страда от недостатъчна дейност на щитовидната жлеза — абсолютно ясен случай на микседема.
Брамуел се опули насреща му. Сега наистина той бе онемял. Направи няколко опита да проговори — странен звук като падането на снега от покрива.
— В края на краищата — продължи да го убеждава Андрю, като не сваляше поглед от камината — Понтинюд е такова ужасно място. Влезе ли там, Хюз никога няма да излезе. Пък дори и да излезе, цял живот ще носи позора му. Какво ще стане, ако първо опитаме да му поставим тиреоидин?