— Не те разбирам добре, Фреди.
— Защо, това е просто като две и две четири. В момента съм на работа, но съм хвърлил око на една малка хубава стаичка в Уест Енд, където една малка хубава медна плочка с надпис „Д-р Фреди Хемптън“ ще стои дяволски добре. Когато табелката се появи, тези момчета, моите приятели, ще ми пращат пациенти. Знаеш как стават тия работи. Взаимност. Ти ще ми изтриеш гърба и аз ще изтрия твоя. — Фреди отпи бавно, като познавач, глътка бяло рейнско вино и продължи: — И освен това, добре е да си на „ти“ с дребните люде от предградията. Понякога може да пратят нещо. Че какво, след година-две и ти, старо куче, ще ми пращаш пациенти в града от твоя загубен Блен… или както и да е там.
Кристин хвърли бърз поглед към Хемптън, понечи да каже нещо, но се спря. Упорито се загледа в чинията си.
— А сега ми разкажи за себе си, Менсън, момчето ми — продължи Фреди с усмивка. — Какво става с теб?
— Нищо особено. Приемам в барака-манипулационна, имам около трийсет визитации на ден — главно миньори и семействата им.
— Не ми звучи много добре — съчувствено поклати глава Фреди.
— Мен ме задоволява — меко каза Андрю.
— И освен това имаш истинска работа — вметна Кристин.
— Да, скоро имах един интересен случай — сети се Андрю. — Между другото изпратих бележка за него в „Джърнал“.
Накратко разказа на Хемптън за случая с Емрис Хюз. Въпреки че Фреди демонстрира голям интерес, през цялото време очите му шареха наоколо.
— Това е било доста добре — отбеляза той, когато Менсън свърши. — Аз пък си мислех, че болни от гуша има само в Швейцария или там някъде. Както и да е, надявам се, че си взел тлъстичък хонорар. Това ми напомня нещо. Днес един ми разказваше за най-добрия начин да се оправиш с този въпрос за хонорарите…
И той отново заприказва, този път за схемата, която някой му бил подсказал, как да се вземат в брой всички хонорари. Още преди края на многословната му защита вечерята привърши. Фреди стана и хвърли небрежна салфетката си.
— Хайде да си пием кафето навън. Ще довършим приказките във фоайето.
В десет без четвърт, когато пурата му изгоря и запасът от истории временно се изчерпа, Фреди леко се прозя и погледна платинения си часовник.
Но Кристин го изпревари. Весело погледна към Андрю, изправи си и каза:
— Не е ли почти време за нашия влак?
Менсън се готвеше да протестира, че има още половин час, когато Фреди каза:
— И аз мисля, че е време да се стягам за тези проклети танци. Не мога да изоставя компанията.
Той ги придружи до двукрилата врата, където надълго и нашироко се сбогува и с двамата.
— Е, добре, мойто момче — измърмори той с последното ръкостискане и с доверителното потупване по рамото, — когато окача онази табелка в Уест Енд, няма да забравя да ти пратя картичка.
Навън в топлата вечер Андрю и Кристин мълчаливо вървяха по Парк стрийт. Неясно той усещаше, че вечерта не е имала онзи успех, на който се надяваше, че най-малкото Кристин бе очаквала повече. Чакаше я да заговори, но тя мълчеше.
Най-после той неуверено каза:
— Трябва да ти е било страшно скучно да слушаш тия стари болнични истории.
— Не — отвърна тя. — Съвсем не ми беше скучно.
Мълчание.
Той попита:
— Не ти ли хареса Хемптън?
— Не особено. — Тя се обърна вече без да се сдържа, с пламнали от искрено възмущение очи. — Само като си помисля — цяла вечер стоя с тая напомадена коса и евтина усмивка и те покровителства.
— Да ме покровителства? — повтори той учудено.
Тя разгорещено кимна.
— Беше непоносимо: „Един ми разправяше за най-добрия начин да се оправи този въпрос с хонорарите.“ И то веднага след като му разказа за своя чудесен случай! И отгоре на всичко му вика гуша! Дори аз знам, че беше точно обратното. И дето иска да му пращаш пациенти — тя сбърчи устни, — това беше вече върхът! — Тя яростно завърши: — О, не можех да го гледам как се мисли за нещо повече от тебе.
— Не смятам, че се мисли за повече от мен — отвърна озадачен Андрю. Той замълча. — Вярно е, тази вечер много се занимаваше със себе си. Някакво настроение може би. Той е най-големият симпатяга и добряк, когото познавам. Бяхме големи приятели в колежа. Имахме обща квартира.
— Сигурно си му бил полезен с нещо — каза Кристин с необичайна жлъч. — Помагал си му в неговата работа.
— Е, не ставай зла, Крис — запротестира смутен той.
— Ти си виновен — избухна тя и очите й се изпълниха с бистри сълзи на възмущение. — Трябва да си сляп, щом не виждаш какъв човек е. Развали ни малкото пътешествие. Всичко беше чудесно, преди да дойде и да заприказва за себе си. А във „Виктория хол“ имаше чудесен концерт и можехме да отидем. Ала го изпуснахме, всичко изпуснахме, но нали той е тъкмо навреме за идиотските си танци!