Бавно вървяха към гарата. Андрю за пръв път виждаше Кристин сърдита. Яд го беше и на себе си, и на Хемптън, да, и на Кристин. Все пак тя е права, като казваше, че вечерта не бе минала добре. А сега, като наблюдаваше тайно бледото й затворено лице, съзнаваше, че вечерта е минала ужасно.
Влязоха в града. Изведнъж, както отиваха към перона за влаковете нагоре по долината, Андрю забеляза двама души от другата страна. Позна ги веднага: госпожа Брамуел и доктор Гейбъл. В този момент влакът за обратната посока, който отиваше до морския бряг в Порткоу, пристигна. Гейбъл и госпожа Брамуел се качиха заедно и се усмихваха един на друг. Влакът изсвири и потегли.
Андрю бе ужасѐн. Бързо погледна към Кристин с надежда, че не е видяла нищо. Тази сутрин бе срещнал Брамуел, който коментираше колко хубав е денят и потривайки с удоволствие кокалестите си ръце, бе споменал, че жена му ще прекара неделята при майка си в Шрузбъри.
Андрю стоеше с наведена глава, замълчал. Той бе така влюбен, че това, което видя, с всичко, което подсказваше, го нарани едва ли не физически. Почувства се зле. Само този епилог липсваше, за да бъде напълно развален денят. Настроението му напълно се промени. Сянка бе паднала върху радостта му. С цялото си сърце мечтаеше за дълъг, тих разговор с Кристин, да отвори сърцето си пред нея, да оправи това глупаво малко неразбирателство. Най-много от всичко мечтаеше да е съвсем сам с нея. Но влакът нагоре по долината бе претъпкан. Трябваше да се задоволят с купе, пълно с миньори, които гръмогласно обсъждаха последния футболен мач.
В Бленли пристигнаха късно, а Кристин изглеждаше много изморена. Беше сигурен, че е видяла госпожа Брамуел и Гейбъл. Но сега бе невъзможно да говори с нея. Не му оставаше нищо друго, освен да я изпрати до къщата на госпожа Хърбьрт и съкрушено да й пожелае лека нощ.
Глава десета
Макар че когато Андрю стигна „Брингоуър“ беше почти полунощ, там го чакаше Джо Морган, който със ситни стъпки крачеше между затворената манипулационна и входа на къщата. Щом го видя, лицето на едрия миньор светна.
— Докторе, радвам се да ви видя. Вече цял час ходя напред-назад. Идвам за моята госпожа, при това преждевременно.
Рязко откъснат от обмислянето на собствените си работи, Андрю каза на Морган да почака. Влезе да вземе чантата си и после двамата заедно тръгнаха към Блейна терас 12. Нощта беше хладна и изпълнена с тиха тайнственост. Обикновено силно чувствителен към обкръжението си, Андрю сега се чувстваше затъпял и апатичен. Нямаше никакво предчувствие, че тази нощна визитация ще се окаже необичайна, а още по-малко, че тя ще повлияе на цялото му бъдеще в Бленли.
Двамата мъже вървяха мълчаливо, докато стигнаха номер 12.
Тогава Джо изведнъж спря.
— Няма да вляза — каза той, а гласът му издаваше напрежение. — Но знам, че ще направиш всичко за нас.
Вътре тясна стълба водеше до малката спалня, чиста, но бедно наредена, осветена само от една газена лампа. Майката на госпожа Морган, висока жена със сиви коси, на близо седемдесет години, и яката възрастна акушерка следяха с поглед лицето на Андрю, докато той се движеше из стаята.
— Нека ви направя чаша чай, докторе — бързо изрече майката след няколко секунди.
Андрю уморен се усмихна. Разбираше: опитът подсказва на старата жена, че предстои период на чакане и тя се страхува той да не ги изостави, като каже, че ще дойде по-късно.
— Не се безпокой, майко. Няма да избягам.
Долу в кухнята той изпи чая, който тя му поднесе. Знаеше, че както е изнервен, ако си отиде у дома, не би могъл да открадне и час сън. Знаеше също така, че този случай изисква цялото му внимание. Налегна го някаква странна летаргия. Реши да остане, докато не свърши всичко.
Един час по-късно се качи горе, видя докъде е стигнала работата, отново слезе долу и седна край огъня в кухнята. Беше тихо, само сегиз-тогиз изпукваше някой въглен в огнището; тихо тиктакаше стенният часовник. Не, имаше и други звуци — стъпките на Морган, който крачи нагоре-надолу по улицата. Старата жена седеше срещу него в черната си дреха, абсолютно неподвижна, а очите й, странно живи и мъдри, не се отделяха от лицето му.
Мислите му бяха тежки, объркани. Епизодът на гарата в Кардиф още го потискаше ужасно. Мислеше си за Брамуел — така глупашки влюбен в една жена, която долно го лъже, за Едуард Пейдж, вързан за хитрата Блодуен, за Дени, който живее сам, разделен от съпругата си. Разумът казваше, че всички тези бракове са страхотни провали. Този извод при сегашното му състояние го накара да потръпне. Искаше му се да разглежда брака като някакво идилично състояние — не можеше и да мисли другояче с образа на Кристин пред себе си. Нейните блестящи очи го гледаха и не признаваха друг извод. Конфликтът между уравновесения му съмняващ се ум и преливащото сърце го озлобяваше и объркваше. Той отпусна глава върху гърдите, протегна крака и замислено се загледа в огъня. Тъй дълго стоя така и мислите му бяха така заети с Кристин, че се стресна, когато старицата отсреща внезапно му заговори. Нейните мисли бяха текли в друга посока.