— Отче наш, който си на небето — истерично захлипа акушерката. — То… то оживя…
Андрю й даде детето. Чувстваше се слаб и замаян. Стаята около него беше ужасно мръсна: одеяла, кърпи, легени мръсни инструменти, спринцовката, забила се в линолеума, каната обърната, чайникът килнат на една страна сред локва вода. А на разхвърляното легло майката още сънуваше нещо и постепенно се събуждаше от упойката. Старата жена все тъй стоеше край стената. Но беше сключила ръце и устните й беззвучно се движеха. Тя се молеше.
Андрю механично изтиска ръкава си и си сложи сакото.
— За чантата ще дойда по-късно, сестра.
Слезе долу, мина през кухнята в килера. Устата му беше суха. В килера дълго пи вода. Взе си шапката и палтото.
Вън на улицата с напрегнато очакващо лице стоеше Джо.
— Добре са, Джо — каза той прегракнало. — И тя, и то.
Беше вече съвсем светло. Близо пет часа. По улиците вървяха миньори: първата нощна смяна бе завършила. Като вървеше заедно с тях, изморен и отпуснат, а стъпките му отекващи по улицата заедно с другите под сутрешното небе, Андрю непрекъснато повтаряше на себе си, забравил всичко, което бе направил досега в Бленли: „Нещо направих, господи, най-после направих нещо истинско.“
Глава единадесета
След като се обръсна и окъпа — благодарение на Ани винаги имаше достатъчно топла вода, — той се поободри. Но госпожа Пейдж, видяла, че не е спал в леглото си, по време на закуска беше заядливо саркастична, още повече че той приемаше нападките й с мълчание.
— Ха! Нещо изморен ми изглеждате тази заран, докторе; нещо ми се виждат тъмни кръгове под очите ви! Върнахте се от Суонси едва тази заран, а? А за моите пасти от Пери забравихте, нали? Ергенувате, а, мойто момче? Хе, хе! Мен не можеш излъга! Знаех си, че не може да си толкова добър, колкото изглеждаш. Всичките помощници сте една стока. Не е бивало някой да не пие или пък нещо друго!
След сутрешните приемни часове и предиобедните визитации Андрю отиде да види пациентката си. Когато зави на Блейна терас, минаваше дванайсет и половина. Малки групички жени разговаряха пред отворените врати, а когато той минаваше спираха приказките, за да се усмихнат и приятелски да му кажат добро утро. Когато приближи номер 12, стори му се, че на прозореца се мярна някакво лице. Така и беше. Чакаха го. В същия миг, в които стъпи на скоро белосания вход, вратата се отвори и набръчканото, невероятно сияещо лице на старата жена го покани да влезе.
Наистина така й се искаше колкото може повече да го почете, че едва говореше. Покани го първо да хапне нещо в гостната. Когато той отказа, тя се засуети:
— Добре, добре, докторе. Както вие кажете. Може би все пак на връщане ще имате време за капка бъзово вино и парченце кейк. — Тя го потупа с треперещи старчески ръце, когато той заизкачва стъпалата.
Влезе в спалнята. Малката стая, която до неотдавна беше в пълен хаос, сега блестеше измита и изчистена. Всички негови инструменти светеха красиво наредени върху чамовия бюфет. Чантата му беше внимателно намазана с гъша мас, закопчалките бяха така лъснати, че изглеждаха сребърни. Бельото на кревата беше сменено, постлани бяха чисти чаршафи и върху тях лежеше майката, нейното широко възрастно лице бе обърнато към него в ням израз на щастие, а спокойното и топло бебе сучеше от пълната й гръд.
— Да! — Едрата акушерка стана от столчето край леглото, цялата усмихната. — Добре изглеждат, нали, докторе? И не знаят колко неприятности ни създадоха. Не се и интересуват, нали?
Като облиза устни, а с очите си излъчваше само топлина, Сузан Морган направи опит да изпелтечи своята благодарност.
— Да, добре го каза — кимна акушерката, измъквайки и последния грам похвали от положението. — И не забравяй, мойто момиче, че на твоята възраст нямаше да имаш друго. Сега или никога, така беше с теб!
— Знаем, госпожо Джоунз — многозначително я прекъсна старата жена от прага, — знаем, че всичко дължим на доктора.
— Моят Джо дойде ли при вас, докторе? — срамежливо попита майката. — Не? — Ще дойде, бъдете сигурен. Страшно се радва. Тъкмо казваше, докторе, че като отидем в Южна Африка, най-много ще ни липсват вашите грижи.
След като излезе от къщата добре натъпкан с кейк и домашно бъзово вино — не можеше да откаже на старицата да пие за здравето на нейния внук — Андрю продължи обиколката си, чувствайки някаква странна топлина в сърцето. „Не биха могли да направят повече за мен, ласкаеше се той, дори да бях кралят на Англия.“ Този случай се превърна някак си в противоотрова на сцената, която бе видял на перона в Кардиф. Имаше доводи в полза на брака и семейния живот, щом те носеха такова щастие, каквото бе изпълнило дома на Морган.