— Аз, аз само изпълних своя дълг — смънка банковият директор, а изражението му стана още по-гадно от преди.
— Чакам, госпожо Пейдж. — Думите излизаха една след друга, той се задавяше. — А ако не побързате, вашият банков управител ще изяде най-големия бой в живота си.
Тя видя, че е отишла твърде далеч — беше казала повече, много повече, отколкото бе възнамерявала. Заплахата му, зловещата му поза я стреснаха, Виждаше се почти как подскача бързата й мисъл: „Обезщетение! Сигурно голямо! Господи, може да й струва страшно много пари!“
Тя се задави, преглътна и изломоти:
— Аз… аз си взимам думите назад. Извинявам се.
Беше едва ли не смешно да се гледа дебелата ниска кавгаджийка така внезапно и неочаквано сломена. Но Андрю не виждаше нищо смешно. Изведнъж с голямо огорчение си даде сметка, че вече е достигнал границата, до която може да търпи. Не можеше нито миг повече да гледа това заядливо и нахално същество. Пое дълбоко дъх. Забрави всичко, освен омразата си към нея. Имаше някаква бясна, дивашка радост в това, че се отпусна.
— Госпожо Пейдж, има едно-две неща, които желая да ви кажа. На първо място, със сигурност знам, че получавате годишно хиляда и петстотин лири за работата, която аз върша тук вместо вас. От тях ми плащате някакви мизерни двеста и петдесет и освен това положихте всички усилия, за да гладувам. Може би ще ви бъде интересно да знаете, че миналата седмица при директора на мината е ходила цяла делегация и той ми предложи да ме включи в списъка на Компанията. Може би ще ви интересува още и това, че поради етични съображения, за които, разбира се, нищо не можете да знаете, аз решително отказах. А сега, госпожо Пейдж, така ми дойдохте до гуша, че повече не мога да остана. Вие сте долна, лакома и алчна кучка. Всъщност вие сте патологичен случай. Днес ви давам едномесечно предупреждение за напускане.
Тя се облещи срещу него, малките й като копчета очи щяха да изскочат. После изведнъж изпищя:
— Не, не ми давате! Не, не ми давате! Всичко е лъжа! Не е възможно да влезете в списъка на Компанията. А вие сте уволнен, ето какво сте! Никой помощник досега не ми е давал предупреждение. Представете си само какво нахалство, каква наглост така да ми говори той на мене! Аз първа казах. Уволнен, ето какво сте, уволнен, уволнен, уволнен.
Избухването беше гръмогласно, истерично, унизително. Но тъкмо когато беше във върха си, то бе прекъснато. На горния етаж вратата на стаята на Едуард бавно се отвори и миг по-късно се показа и самият Едуард, странна мършава фигура, чиито кльощави пищялки се показваха под нощницата.
Толкова странно и неочаквано беше това появяване, че госпожа Пейдж изведнъж спря на средата на думата. От хола тя зяпна нагоре също като Рийз и Андрю, а в това време болният човек, влачейки подире си парализирания крак, бавно и мъчително стигна до най-горното стъпало.
— Не мога ли да имам поне малко спокойствие? — гласът му, макар и треперещ, беше неумолим. — Какво става?
Блодуен преглътна още веднъж и се впусна в дълга, пълна със сълзи обвинителна реч срещу Менсън. Накрая каза:
— И така… и така дадох му предупреждение.
Менсън не се опита да обори нейната версия.
— Искаш да кажеш, че ни напуска? — запита Едуард, цял разтреперан от вълнение и от усилията му да се държи изправен.
— Да, Едуард — подсмръкна тя, — както и да е, ти скоро ще се върнеш.
Настъпи мълчание. Едуард се отказа от всичко, което щеше да каже. Погледът му се спря върху Андрю в няма молба за извинение, после мина на Рийз, бързо се премести на Блодуен и след това печално се зарея в празното пространство. На твърдото му лице се появи израз на безпомощност, но и на достойнство.
— Не — каза той най-после, — никога няма да се върна. Вие знаете това — всичките.
Не каза нищо повече. Обърна се бавно, като се подпираше на стената, и се довлече обратно в стаята си. Вратата се затвори без звук.
Глава тринадесета
Като си спомняше щастието и чистата радост, които получи от Моргановия случай и които с няколко грозни думи Блодуен Пейдж бе превърнала в нещо мръсно, Андрю гневно размисляше дали да отиде по-далеч, да пише на Джо Морган и да иска нещо повече от просто извинение. Обаче се отказа, това би подхождало повече на Блодуен.
Най-после избра най-безполезното благотворителство в околността и в настроение на горчива решителност изпрати пет лири до съответния дом, като помоли разписката за получаването да бъде изпратена на Анъйрин Рийз. След това се почувства по-добре. Само му се дощя да можеше отнякъде да види как Рийз чете разписката.