„Но никога няма да успея, тормозеше се той, никога, никога, никога. Не, не мога да бъда толкова щастлив!“ Всички останали кандидати изглеждаха много по-близо до целта от него, по-добре облечени, по-самоуверени. Особено доктор Едуардз излъчваше самоувереност. Андрю почувства, че мрази Едуардз — едър преуспяващ човек на средна възраст, който спокойно бе доверил в общия разговор преди няколко минути пред вратата на кантората, че току-що е продал своята собствена практика надолу по долината, за да се „кандидатира“ за тази длъжност. Да върви по дяволите, се ядосваше в себе си Андрю; той не би продал сигурното си местенце, ако не е сигурен, че ще получи новото!
Нагоре-надолу, нагоре-надолу, наведена глава, ръцете в джобовете. Какво ще каже за него Кристин, ако пропадне? Тя се връщаше в Бленли или днес, или утре — в писмото си не беше съвсем сигурна. Училището на Бенк стрий започваше занятия другия понеделник. Въпреки че не й бе писал нито дума за кандидатстването тук, един провал би означавал да я посрещне навъсено или още по-лошо — с фалшива веселост, в момент, когато повече от всичко на света му се иска да спечели нейната спокойна, интимна, вдъхваща сили усмивка! Най-после четири часа̀. Когато Андрю се обърна към входа, на площада тихо влезе хубава луксозна кола и спря пред кантората. От задната седалка скочи нисък елегантен мъж, който се усмихна бегло и приветливо, но уверено на кандидатите. Преди да се качи по стълбите, той позна Едуардз и му кимна.
— Как е, Едуардз? — После тихо настрани: — Всичко ще бъде наред, предполагам.
— Благодаря ви, много ви благодаря, доктор Луелин — каза Едуардз с огромно уважение.
Край! — помисли си горчиво Андрю.
Горе чакалнята представляваше малка гола стая с кисела миризма; беше разположена в края на един къс коридор, който водеше към стаята на Комитета. Андрю беше третият, който влезе да се представи. Пристъпи в голямата стая на Комитета, обхванат от нервна решителност. Щом като длъжността вече е обещана, няма защо да се подмазва заради нея. Седна на предложения му стол с безизразно лице.
Стаята беше изпълнена от около трийсет миньори. Те седяха, до един пушеха и го гледаха с открито, но не враждебно любопитство. На малката маса отстрани седеше блед, спокоен човек е чувствително и умно лице, който, ако се съди по синкавия оттенък на кожата му, някога е бил миньор. Това беше Оуен, секретарят. Облегнал се на края на масата и добродушно усмихнат към Андрю, седеше доктор Луелин.
Разговорът започна. Оуен с тих глас обясни какви са условията.
— Вижте какво, докторе. Според нашата система, работниците в Аберлоу — тук има две антрацитни мини, стоманодобивен завод и една каменовъглена мина в околностите — плащат на Дружеството определена част от надниците си всяка седмица. С тези средства Дружеството оказва необходимата медицинска помощ, като осигурява една хубава малка болница, кабинети, лекарства, шини и прочие. Освен това Дружеството наема лекари — доктор Луелин — главен лекар и хирург, и четирима помощници плюс хирург-зъболекар — и им плаща на глава, т.е. еди-колко си на човек в зависимост от броя на хората в неговия списък. Мисля, че когато ни напусна, доктор Лезли изкарваше около петстотин лири годишно. — Той замълча. — Общо взето, за нас системата е добра. — Одобрителни гласове се чуха от тридесетте члена на Комитета. Оуен вдигна глава и ги погледна: — Сега, господа, имате ли някакви въпроси?
Започнаха да обстрелват Андрю с въпроси. Стараеше се да отговаря спокойно, без да преувеличава, като се придържа към истината.
— Говорите ли уелски, докторе? — този въпрос дойде от един упорит младолик миньор, на име Ченкин.
— Не — каза Андрю. — Отрасъл съм с келтски.
— Тук ще ви свърши добра работа!
— Винаги ми е бил полезен, за да псувам пациентите си — отговори хладно Андрю и в стаята избухна смях срещу Ченкин.
Най-после свърши. Оуен каза:
— Благодаря ви много, доктор Менсън.
И Андрю отново се озова в чакалнята, която миришеше на кисело. Наблюдавайки как влизаха останалите кандидати, стори му се, че го блъскат силни морски вълни.
Последен влезе Едуардз и се задържа дълго, много дълго. Когато излезе, широко се усмихваше, а видът му ясно говореше: „Много ми е мъчно за вас, момчета, но мястото ми е в джоба.“
Последва дълго очакване. Най-после вратата на стаята на Комитета се отвори и от дълбочината на тютюневия дим излезе Оуен, секретарят, с лист в ръка. Очите му огледаха всички и накрая спряха с истинско приятелско чувство върху Андрю.
— Бихте ли влезли за минутка, доктор Менсън? Комитетът би желал отново да разговаря с вас.