Той внезапно млъкна, а очите му се спряха върху една боядисана дървена кутия, поставена край багажа им в ъгъла.
— Крис! Какво е това?
— А, това ли? — тя се стараеше да говори спокойно. — Това е сватбен подарък от Дени!
— Дени! — лицето му се промени. Филип беше груб и непроницаем, когато го посети да му благодари за помощта при получаване на новата работа и да му каже, че ще се жени за Кристин. Тази сутрин даже не бе дошъл да ги изпрати. Андрю се измъчваше от чувството, че Дени е твърде сложен, твърде неразбираем характер, за да остане негов приятел. Приближи бавно и с големи подозрения към кутията, като си мислеше, че вероятно ще намери вътре някой стар ботуш — такава представа имаше Дени за хумора. Отвори кутията.
Тогава възкликна възхитен. Вътре беше микроскопът на Дени, чудесният Цайс и една бележка: „Всъщност нямам много нужда от това, казах ти, че съм касапин. Всичко най-хубаво.“
Нямаше какво да се каже. Замислен, едва ли не потиснат, Андрю довърши омлета, загледан в микроскопа. После почтително го взе и придружен от Кристин, влезе в стаята зад столовата. Тържествено остави микроскопа в средата на голия под.
— Това не е библиотеката, Крис, нито дневната, нито кабинета, нито нещо подобно. Благодарение на нашия добър приятел Филип Дени аз обявявам тази стая за лаборатория.
Тъкмо я беше целунал, за да придаде истинска тържественост на случая, когато телефонът иззвъня.
Упорит режещ звук, който, идвайки от празния хол, беше необичайно стряскащ. Погледнаха се въпросително, възбудено.
— Може би ме викат, Крис! Представи си! Първият пациент в Аберлоу.
Втурна се към хола.
Не беше пациент, а доктор Луелин, който му телефонираше от другия край на града, за да го поздрави. По жицата гласът му идваше ясен и любезен, така че Крис, изправила се на пръсти до рамото на Андрю, прекрасно можеше да чува целия разговор.
— Здравейте, Менсън. Как сте? Не се плашете сега. Този път не е по работа. Само исках пръв да кажа на вас и на жена ви добре дошли в Аберлоу.
— Благодаря, благодаря, доктор Луелин. Много мило от ваша страна. Но нямам нищо против и да е за работа.
— Шът, шът! Докато не се оправите, няма да мислите за работа — засмя се Луелин. — И вижте какво, ако довечера нямате какво да правите, минете с жена си да вечеряме заедно, никакви официалности, в седем и половина, ще ни бъде много приятно да ви видим двамата. Тогава можем и да си побъбрим. Значи уредено. Довиждане до довечера.
Андрю окачи слушалката, а лицето му изразяваше дълбока благодарност.
— Наистина много мило от негова страна, нали, Крис? Така изведнъж да ни покани! Главният лекар, имай предвид! Бих могъл да ти кажа, че той е човек с високи степени. Погледнах в справочника за него. Работил е в лондонска болница, доктор по медицина, член на Кралското дружество на хирурзите, доктор по обществено здравеопазване. Представяш ли си, всички тези големи степени! И ми говори така приятелски. Повярвайте ми, госпожо Менсън, тук ще направим голям удар.
И като я прегърна през кръста, започна радостно да валсира из хола.
Глава втора
Същата вечер в седем часа тръгнаха по красивите оживени улици към „Глинмор“, къщата на доктор Луелин. Разходката ги ободри. Андрю с ентусиазъм оглеждаше новите си съграждани.
— Виждаш ли този, който идва, Кристин? Виж! Този, който кашля ей там.
— Да, мили, но какво има?
— А, нищо — каза с небрежен тон, — просто може би той ще бъде един от моите пациенти.
Лесно намериха „Глинмор“, голяма вила с добре поддържана градина, защото отпред стоеше красивата кола на доктор Луелин, а на вратата от ковано желязо бе окачена красиво излъсканата табелка на доктор Луелин с всичките му степени, написани с малки скромни букви. Внезапно притеснени пред тази изисканост, те позвъниха и бяха поканени да влязат.
Доктор Луелин излезе да ги посрещне от гостната, по-елегантен от всякога, с редингот и златни копчета на маншетите, а лицето му излъчваше сърдечност.
— Да, да! Това е чудесно. Радвам се да ви видя, госпожо Менсън. Надявам се, че в Аберлоу ще ви хареса. Не е лошо това местенце, мога да ви кажа. Влезте. Госпожа Луелин ще слезе след малко.
Госпожа Луелин пристигна веднага, не по-малко усмихната от съпруга си. Беше червенокоса жена на около четиридесет и пет години, с бледо луничаво лице. След като поздрави Менсън, тя се обърна към Кристин и влюбено възкликна: