Андрю нямаше нищо против и сам да говори с Комитета и Оуен, но премълча.
Кафето пиха в гостната с, както подчерта госпожа Луелин, „рисувани на ръка чашки.“ Луелин предложи цигари от златната си табакера.
— Погледнете, доктор Менсън. Подарък! От един благодарен пациент. Тежка, нали? Ако може да има цена, струва най-малко двайсет лири.
Към десет часа доктор Луелин погледна хубавия си ръчен часовник с капаци; всъщност той засия срещу часовника, защото гледаше така дори и неодушевени предмети, особено когато му принадлежаха, с онази непосредствена сърдечност, която беше типично негова. Отначало Менсън помисли, че ще започне да разказва интимни подробности за часовника.
Но вместо това, той каза:
— Трябва да отида до болницата. Чака ме гастродуоденална язва, оперирах я тази сутрин. Какво ще кажете да дойдете с мене с колата и да хвърлите един поглед?
Андрю нетърпеливо се изправи в стола си.
— Разбира се, с най-голямо удоволствие, доктор Луелин.
Тъй като в поканата беше включена и Кристин, казаха лека нощ на госпожа Луелин, която нежно им помаха за сбогом от входната врата, и влязоха в колата, която тихо и елегантно тръгна по главната улица и после нагоре по хълма вляво.
— Мощни фарове, нали? — отбеляза Луелин, като светваше и гасеше за демонстрация. — Луксит! Те са допълнителни. Специално ми ги поставиха.
— Луксит! — каза внезапно Кристин с мекия си глас. — Сигурно са много скъпи, докторе?
— Бас ловя, точно така е — кимна енергично Луелин, високо оценил въпроса. — Струваха ми цели трийсет лири.
Сгушил глава и раменете си, Андрю не смееше да погледне жена си.
— Стигнахме — каза Луелин две минути по-късно. — Тук е моят духовен дом.
Болницата беше добре построена сграда с фасада от червени тухли, а към нея водеше алея, оградена с лаврови храсти. Щом влязоха, очите на Андрю блеснаха. Макар и малка, болницата беше модерно и красиво обзаведена. Доктор Луелин им показваше операционната, рентгеновия кабинет, ортопедията, двете хубави просторни отделения, Андрю радостно си мислеше, че това е прекрасно, прекрасно — не можеше да става дума за сравнение с Бленли! Господи! Всички мои пациенти ще бъдат тук превъзходно!
По време на обиколката срещнаха старшата сестра, висока жена с едър кокал, която не обърна внимание на Кристин, хладно поздрави Андрю и се разтопи в благоговение пред Луелин.
— Получаваме, кажи-речи, всичко, което поискаме, нали сестра? — каза Луелин. — Просто трябва да поговорим с Комитета. Да, да, общо взето, не са лоши хора. Как се чувства моят опериран с язвата, сестра?
— Много добре, доктор Луелин — промърмори старшата сестра.
— Добре! След малко ще дойда да го видя! — той поведе Кристин и Андрю обратно към преддверието.
— Да, трябва да ви призная, Менсън, че се гордея с тази болница. Чувствам я като своя собствена и никой не може в нищо да ме обвини. Нали ще намерите пътя към вас? А когато се върнете в сряда, звъннете ми. Може би ще ми трябвате за упойка.
Като вървяха заедно надолу по пътя, те известно време мълчаха, после Кристин хвана Андрю за ръка.
— Е?
Усети как тя се усмихва в тъмнината.
— Хареса ми — бързо каза той. — Много ми хареса. Забеляза ли старшата сестра, само дето не целуна края на дрехата му. Но господи! Каква чудесна малка болница. И освен това добре ни нагостиха. Не са лоши хора. Само не зная защо трябва да му давам една пета от заплатата си? Не ми звучи нито честно, нито етично! И някак си се чувствам, като че са ме погалили, приласкали и са ми казали да бъда добро момче.
— Наистина беше добро момче, когато поиска тези два дни. Но наистина, мили, какво смяташ да правим? Нямаме пари за мебели.
— Почакай и ще видиш — отвърна загадъчно той.
Светлините на града сега бяха зад тях и изведнъж, когато доближиха „Вейл вю“, между тях настъпи странно мълчание. Да усеща ръката й върху своята за него беше щастие. Заля го огромна вълна от любов. Помисли си за нея, омъжила се набързо в миньорско село, домъкната през планините в разнебитен камион, хвърлена в полупразната къща, където брачно ложе трябваше да им бъде нейният единичен креват, и издържаща на всички тези трудности и премествания със смела и нежна усмивка. Тя го обичаше, доверяваше му се, вярваше в него. Обхвана го решителност. Той няма да остане длъжен, ще й покаже със своята работа, че вярата й в него е оправдана.
Минаха по дървения мост. Шумът на потока, чиито мръсни брегове бяха скрити от меката тъмнина на нощта, звучеше сладко в ушите им. Извади от джоба си ключа, ключа от техния дом, и го пъхна в ключалката.