В хола беше почти тъмно. Когато затвори вратата, той се обърна към мястото, където го чакаше тя. Лицето й леко светеше, слабата й фигура беше очакваща и беззащитна. Нежно я прегърна и тайнствено прошепна:
— Как се казваш, мила?
— Кристин — отвърна тя учудена.
— Кристин коя?
— Кристин Менсън. — Дъхът й идваше бързо, бързо и топлеше устните му.
Глава трета
Следващия следобед влакът им спря на Лондонската гара Падингтън. Макар и съзнаващи своята безпомощност пред лицето на този голям град, в който не бе идвал нито един от тях, Андрю и Кристин смело слязоха на перона.
— Виждаш ли го? — запита тревожно Андрю.
— Може би е на бариерата — предположи Кристин. Търсеха Човека с каталога.
По пътя Андрю подробно беше обяснил красотата, простотата и изключителната предвидливост на неговия план, за това как, разбрал техните нужди още преди да напуснат Бленли, се бе свързал с „Риджънси“, компания за доставки в Източен Лондон. „Риджънси“ не беше кой знае какво колосално предприятие — нямаше нищо общо с глупавите универсални магазини, — а почтен частен пазар, специализиран в продажби на изплащане. Наскоро полученото писмо от собственика беше в джоба му. Всъщност, ако…
— А — възкликна той със задоволство, — ето го и него!
Един одърпан дребен човек в излъскан син костюм и бомбе държеше голям зелен каталог, наподобяващ награда от неделното училище. Вероятно чрез някаква тайнствена телепатия той ги позна в тълпата пътници и се промъкна към тях.
— Доктор Менсън, сър? И госпожа Менсън? — той почтително вдигна шапката си. — Аз съм представител на „Риджънси“. Тази сутрин получихме вашата телеграма, сър. Колата чака. Ще разрешите ли да ви предложа една пура?
По време на пътуването из чуждите оживени улици Андрю проявяваше минимални признаци на безпокойство — с ъгъла на окото си продължаваше да разглежда все още незапалената пура.
Той изръмжа:
— Тия дни много пътуваме с коли. Но този път всичко е наред. Гарантират ни всичко, включително безплатен транспорт от и до гарата, а също ни плащат и влака.
И все пак, въпреки тази увереност, преминаването през ужасяващо сложни и често мръсни кръстовища, явно ги тревожеше. Както и да е, най-после стигнаха. Сградата беше по-представителна, отколкото всеки от тях си я беше представял. На предната врата можеше да се види масивно стъкло и блестящ пиринч. Отвориха им вратата на колата и бяха посрещнати с поклони в базара на „Риджънси“.
Там също вече ги очакваха и един възрастен продавач с редингот и висока яка, който с хвърлящия се в очите вид на честност и неподкупност малко напомняше покойния принц Алберт, ги посрещна по царски.
— Оттук, сър. Оттук, госпожо. Много се радвам да услужа на лекар, доктор Менсън. Няма да повярвате колко много специалисти от Харли стрийт съм имал честта да обслужа. И какви отзиви имам от тях! А сега, докторе, какво желаете?
Започна да им показва мебели, като вървеше нагоре и надолу по пътечките на базара с тържествена стъпка. Споменаваше невъзможно големи цени. Употребяваше думи като „Тюдор“, „якобински“ и „Луи XVI“. А през цялото време им показваше опушени и новобоядисани боклуци.
Кристин прехапа устни, а тревогата й нарасна. Искаше й се да се надява, че няма да измамят Андрю, че няма да напълнят къщата им с тези ужасни вещи.
— Андрю — прошепна тя бързо, когато принц Алберт беше с гръб към тях, — не струва, не струва и пукната пара.
Неговият отговор беше едва забележимо свиване на устните. Те разгледаха още няколко неща. Тогава тихо, но с учудваща грубост Андрю се обърна към продавача.
— Вижте какво, вие тук! Идваме от много далеч, за да купим мебели. Казах мебели. А не такива боклуци. — И яростно натисна с палец вратата на един близкостоящ гардероб, която, тъй като беше от шперплат, се продъни със зловещ пукот.
Продавачът едва не припадна. Това, говореше лицето му, просто не може да бъде.
— Но, докторе — задави се той, — аз показвам на вас и на вашата госпожа най-доброто в къщата.
— Тогава покажете ни най-лошото — яростно каза Андрю. — Покажете ни стари, използвани неща, стига да са истински!
Мълчание. После, като мърмореше под носа си „Управителят ще ми даде да разбера, ако не продам!“, продавачът отчаяно се отдалечи. Не се завърна. Четири минути по-късно при тях запъхтян дойде нисък обикновен човек с червено лице.
— Какво искате? — изстреля той.
— Добри мебели на старо и евтини!
Ниският изгледа изпитателно Андрю. Без да каже нито дума, той се обърна и ги поведе към един товарен асансьор в дъното, който ги свали в голямо хладно мазе, напълнено да тавана със стари вещи.