Цял час Кристин рови из прахоляка и паяжините, като намираше тук здрав шкаф, там добра обикновена маса, малко тапицирано кресло под куп амбалаж, а в същото време отзад Андрю водеше с ниския човек дълга и упорита борба за цените.
Най-после техният списък беше попълнен и докато се качваха с асансьора, Кристин с изцапано, но щастливо лице стисна ръката на Андрю с вълнуващо чувство за победа.
— Точно каквото искахме — прошепна тя.
Човекът с червеното лице ги отведе в канцеларията, където остави своя бележник с поръчките на бюрото на собственика и с вид на човек, работил до последни сили, каза:
— Това е всичко, господин Айзакс.
Господин Айзакс си почеса носа. Когато прочете поръчките, воднистите му очи тъжно се откроиха върху жълтеникавата кожа.
— Страхувам се, че няма да можем да ви дадем това на изплащане, доктор Менсън. Виждате ли, това са все неща на старо. — Недоволно свиване на рамене. — Ние не работим така.
Кристин побледня. Но Андрю, суров и упорит, седна на един стол като човек, който не смята да си ходи.
— Да, да, точно така работите, господин Айзакс. Поне така се казва във вашето писмо. Отпечатано черно на бяло в горния край: „Нови и използвани мебели доставяме на изгодни условия.“
Настъпи мълчание. Човекът с червеното лице се наведе към господин Айзакс и като жестикулираше, бързо му заговори на ухото. Без да се напряга, Кристин чу доста непочтителни думи относно твърдостта в характера на съпруга й и силата на националната му упоритост.
— Добре, доктор Менсън — усмихна се господин Айзакс с усилие. — Така да бъде. — Само недейте казва, че „Риджънси“ не се е отнесло добре с вас. И не забравяйте да кажете на своите пациенти. Разкажете колко добре сме ви обслужили. Смит! Направете тази сметка за изплащане и още утре сутринта изпратете на доктор Менсън копие!
— Благодаря ви, господин Айзакс.
Отново мълчание. За да завърши разговора, господин Айзакс каза:
— Е, тогава всичко е наред. Ще получите стоката в петък.
Кристин тръгна да излиза, но Андрю остана неподвижен на стола си. Той бавно каза:
— А сега, господин Айзакс? Какво става с пътните разноски?
В канцеларията сякаш избухна бомба. На Смит, човекът с червеното лице, като че щяха да му се пръснат всички вени.
— За бога, доктор Менсън! — възкликна Айзакс. — Какво искате да кажете? Не можем да работим така. Отстъпките са си отстъпки, но аз да не съм камила! Пътни разноски!
Неумолим, Андрю извади портфейла си. Макар да трепереше леко, гласът му бе сдържан.
— Тук имам едно писмо, господин Айзакс, в което казвате черно на бяло, че при поръчки, по-големи от петдесет лири, ще платите влака на клиентите си от Англия и Уелс.
— Но, моля ви се — възрази побеснял Айзакс, — вие купувате стоки само за петдесет и пет лири и при това на старо…
— Във вашето писмо, господин Айзакс…
— Няма значение моето писмо — Айзакс вдигна ръце. — Нищо няма значение! Анулирам сделката. През целия си живот не съм имал клиент като вас! Ние сме свикнали с млади, мили новобрачни, с които може да се говори. Първо обиждате моя господин Клеп, после моят господин Смит не може да се оправи с вас, после идвате тука и ме смазвате с приказките си за пътни разноски. Така не се прави бизнес, доктор Менсън. Идете и опитайте някъде другаде, да видим ще постигнете ли нещо повече!
Кристин погледна в паника към Андрю. В очите й се четеше отчаяна молба. Струваше й се, че всичко е загубено. Този неин ужасен съпруг бе затрил всички предимства, които с такава мъка бе спечелил. Но Андрю, който като че дори не я виждаше, непреклонно сгъна портфейла и го прибра в джоба си.
— Много добре тогава, господин Айзакс. Ние ще се сбогуваме с вас. Но аз ви предупреждавам — това няма да прозвучи много добре пред пациентите ми и техните приятели. Аз имам голяма клиентела. И това ще се разчуе. Как сте ни докарали тук в Лондон, като обещахте да ни платите пътя и как, когато ние…
— Спрете! Спрете! — изкрещя Айзакс в ярост. — Колко ви струваше пътя? Платете им, господин Смит! Платете им, платете им, платете им. Само недейте казва, че „Риджънси“ не е изпълнило обещанието си. Ето ви на! Сега доволен ли сте?
— Благодаря ви, господин Айзакс. Ние сме много доволни. Ще очакваме пратката в петък. Довиждане, господин Айзакс.
Менсън сурово се ръкува с него и като хвана Кристин за ръката, побърза към изхода. Навън ги чакаше овехтялата лимузина, която ги бе докарала и сякаш направил най-голямата поръчка в историята на „Риджънси“ Андрю извика:
— Хотел „Мюзиъм“, шофьор!