— Съблечете се.
Този път Ченкин запита:
— За какво?
— Ще ви прегледам.
Бен Ченкин зяпна. Доколкото можеше да си спомни, нито веднъж през седемте години, в които тук работеше доктор Лезли, не бяха го преглеждали. Без желание, намусен, той смъкна сакото, шала, ризата на червени и сини райета и разкри космати, обвити в тлъстина гърди.
Андрю дълго и внимателно го преглежда и особено очите, като внимателно проверяваше и двете ретини с малката си електрическа крушка.
После остро каза:
— Облечете се, Ченкин. — Седна, взе писалката и започна да пише удостоверение.
— Аха! — засмя се старият Бен. — Знаех си, че ще дадете.
— Следващият, моля — извика Андрю.
Ченкин почти грабна розовото парче хартия от ръката на Андрю. После победоносно излезе от кабинета.
Пет минути по-късно се върна с почервеняло лице и мучейки като бик, започна да си проправя път между седналите на пейката хора.
— Виж какво ми е дал! Чакай да влезем, може ли? Хей! Какво значи това? — той размаха удостоверението пред лицето на Андрю.
Андрю се престори, че чете. Там със собствената си ръка той бе написал:
Настоящето се дава на Бен Ченкин, за да удостовери, че същият страда от последиците на злоупотреба с алкохол, но е абсолютно годен за работа.
— Е? — запита той.
— „Стагмус“ — изкрещя Ченкин. — Удостоверение за стагмус. Не си мисли, че можеш да ни правиш на глупаци. От петнайсет години имаме стагмус!
— Сега нямате — каза Андрю.
Пред отворената врата се беше събрала тълпа. Чувстваше, че Ъркюхарт любопитно е подал глава от другата стая и че Гейдж с удоволствие наблюдава кавгата през прозорчето си.
— За последен път — ще ми дадеш ли удостоверение за стагмус? — избоботи Ченкин.
Андрю вече не можеше да се владее.
— Не, няма — извика той. — И се махай оттука, преди да съм те изхвърлил!
Коремът на Бен се изду. Засили се, сякаш щеше да помете пода с Андрю. После сведе очи, обърна се и като мърмореше просташки закани, излезе от кабинета.
Щом той си отиде, Гейдж излезе от аптеката и дойде при Андрю. Потриваше ръце с някакво меланхолично задоволство.
— Знаете ли кого изхвърлихте? Бен Ченкин. Синът му е важна птица в Комитета.
Глава пета
Сензацията със случая Ченкин беше огромна; вестта се разнесе из района на Менсън като светкавица. Някои казваха, че било „добре“ — други отидоха толкова далеч, че окачествяваха станалото като „страшно хубаво“, дето Бен е бил разобличен в мошеничеството си и обявен годен за работа. Но мнозинството беше на страната на Бен. Всички „компо“ — тези, които получаваха компенсации за болест — бяха особено остро настроени срещу новия доктор. По време на обиколките си Андрю чувстваше отправени към себе си мрачни погледи. А вечер в манипулационната трябваше да търпи още по-лоша демонстрация на непопулярност.
Въпреки че официално всеки помощник имаше определен район, работниците все пак имаха право сами да си избират лекар. Всеки имаше карта, която можеше да поиска и да връчи на друг лекар, което означаваше смяна. За Андрю сега започна този вид унижение. Всяка вечер през тази седмица в кабинета влизаха хора, които никога не бе виждал — онези, които не желаеха лично да се срещнат с него, дори пращаха жените си, — и казваха, без го гледат:
— Ако нямате нищо против, докторе, моля да си получа картата.
Неудобството и унижението да става и да вади тези карти от кутията на бюрото си бяха непоносими. А всяка карта, която връщаше, означаваше десет шилинга по-малко в заплатата му.
В събота вечерта Ъркюхарт го покани в дома си. Старецът, който цяла седмица бе ходил с вид на човек, желаещ да се оправдае, започна с показване на съкровищата си, събрани за четирийсет години практика. Имаше може би цяла дузина жълти цигулки, всичките направени от него и окачени по стените, но те бяха нищо в сравнение с прекрасната му колекция от стари английски порцеланови съдове.
Колекцията беше превъзходна — Спод, Уеджууд, Краун Дарби и най-хубавите от всички старите Суонси, — имаше всичко. Чиниите и чашите, купите, чашите за чай и каните изпълваха всяка стая в къщата и влизаха дори в банята, където Ъркюхарт можеше, докато прави тоалета си, с гордост да оглежда един оригинален чаен сервиз с изрисувани върби.
Всъщност порцеланът беше голямата страст на Ъркюхарт, и той беше опитен и хитър майстор в тънкото изкуство да се сдобива с него. Когато видеше в дома на свой пациент „някое хубаво парче“, както сам се изразяваше, той започваше да прави непрекъснато посещения и през цялото време с някакво тъжно упорство гледаше желания предмет, докато накрая добрата домакиня възкликваше: „Докторе, изглежда, страшно ви харесва това. Няма какво, ще трябва да ви го подаря!“