Ентусиазиран от присъствието на Оуен, Андрю се впусна в темата с много жар. Беше поразен: в резултат на дълги и мъчителни проучвания, той бе установил колко голям е процентът на антрацитните миньори, които страдат от скрити форми на белодробни заболявания. В Бленли много от забойчиците, които идваха при него с оплакване от кашлица и „храчки в гърлото“, бяха всъщност в първите или дори в напредналите етапи на белодробна туберкулоза. Тук констатираше същото. Беше започнал да се пита дали няма някаква пряка връзка между работата и болестта.
— Разбирате ли какво искам да кажа? — възкликна нетърпеливо той. — Тези хора работят цял ден в прах, този ужасен каменен прах в коравите пластове и дробовете им се задръстват с него. Подозирам вече, че той именно е вредният. Например забойчиците, които гълтат най-много, заболяват по-често, отколкото, да речем, извозвачите. О! Може и да греша. Но мисля, че съм прав! И най-много ме въодушевява мисълта, че — да, наистина — проучванията в тази област са незначителни. В списъка на Министерството на вътрешните работи не се споменава подобно професионално заболяване. Когато тези мъже се разболеят, те не получават нито пени компенсация!
Развълнуван, Оуен се наведе напред, ярко оживление се появи на бледото му лице.
— За бога, докторе, това е истински разговор! Отдавна не съм чувал нещо толкова важно.
Започнаха оживено да обсъждат въпроса. Когато секретарят стана да си върви, беше късно. Като се извиняваше, че е стоял толкова дълго, той от все сърце помоли Андрю да продължи изследванията си, като обеща цялата помощ, която би могъл да му окаже.
След като вратата се затвори зад Оуен, остана топлото чувство на искреност. А Андрю, както по време на заседанието на Комитета, когато получи тази работа, си помисли: „Този човек е мой приятел.“
Глава седма
Вестта, че секретарят е дал картата си на Андрю, бързо се разпространи наоколо и до известна степен спря спадането на неговата популярност.
Освен материалната печалба от това и Кристин, и той се почувстваха по-добре след посещението на Оуен. Досега общественият живот в града изобщо не беше ги докоснал. Въпреки че Кристин никога не говореше за това, по време на дългите отсъствия на Андрю, когато той правеше обиколките си, имаше моменти, в които тя чувстваше своята самота. Съпругите на по-висшестоящите чиновници на Компанията бяха твърде важни, за да посетят съпругите на помощниците на Дружеството за медицинска помощ. Госпожа Луелин, която бе обещала вечна привързаност и прекрасни малки пътешествия с кола до Кардиф, оставяше картички, когато Кристин беше навън, и друг път не се обаждаше. Междувременно съпругите на доктор Медли и доктор Оксбъроу от източната амбулатория (първият — изхабен бял заек, приличащ на жена, а вторият — жилест фанатик, който цял час по стария купен от „Риджънси“ часовник говори за мисионерите в Западна Африка) се бяха оказали изключително скучни. Изглежда, наистина нямаше чувство на единство, нито социални връзки между медицинските помощници или техните жени. Те бяха безразлични, не се съпротивляваха и дори изглеждаха нещастни в очите на градската общественост.
Един декемврийски следобед на връщане във „Вейл вю“ по задния път, минаващ по склона на хълма, Андрю видя, че го приближава дълъг, но строен млад мъж на негова възраст, когото веднага позна — Ричард Вон. Първата му мисъл бе да мине на другата страна, за да избегне приближаващата се фигура. Но после упорито реши: „Защо пък? Хич не ме интересува кой е той!“
Загледан встрани, той се готвеше да отмине Вон, когато за негова изненада, чу да му говорят с приятелски, полунасмешлив тон:
— Здравейте! Нали вие върнахте Бен Ченкин на работа?
Андрю спря, вдигна войнствено очи, сякаш целият му израз казваше: „Какво от това? Да не съм го направил заради вас?“ Въпреки че отговори достатъчно вежливо, той си каза, че не е съгласен да бъде покровителстван дори от сина на Едуин Вон. Фамилията Вон беше фактическият собственик на Компанията в Аберлоу; те получаваха всички печалби от околните мини, бяха богати, изключителни, недостижими. Сега, след като старият Едуин се бе оттеглил в едно имение край Брикан, неговият единствен син Ричард бе поел управлението на Компанията. Оженил се неотдавна, той си беше построил голяма модерна къща, която гледаше над града.
Като разглеждаше Андрю и подръпваше редкия си мустак, Вон подхвърли: