— Дали някой умен млад лекар няма най-любезно да проучи въпроса — усмихна се той на Андрю, — точно каква е функцията на маслината в мартинито? Предупреждавам ви предварително — имам своите подозрения. Но какво мислите вие, докторе?
— Ами — смънка Андрю — аз, аз едва ли бих могъл…
— Моята теория — съжали го Чалис — е, че това е заговор на барманите и на негостоприемни люде, като нашия приятел Вон. Прилагат закона на Архимед. Чрез простото действие на изместване на течността, те се надяват да спестят джин!
Андрю се помъчи да се усмихне, скован от мисълта за собствената си вързаност. Той нямаше светски маниери и никога през целия си живот не бе влизал в толкова голям дом. Не знаеше какво да прави с празната си чаша, с пепелта на цигарата си, със собствените си — да, със собствените си ръце! Когато отидоха да вечерят, той се зарадва. Но и тук се оказа в неизгодно положение.
Сервираха просто, но красиво приготвено меню — топъл бульон, последван от салата от пиле — само бяло месо, сърцевина на маруля и странни деликатни подправки.
Андрю седна до госпожа Вон.
— Имате очарователна жена, доктор Менсън — каза тихо тя, докато сядаха. Тя беше високо, слабо, елегантно момиче, много нежна на вид, далеч не красива, но с големи умни очи и подчертано естествени маниери. Устата й беше някак изкривена нагоре и много подвижна, което внушаваше мисълта за чувство за хумор и възпитание.
Тя го заговори за работата му, каза че съпругът й бил говорил не един път за неговата усърдност. Опита се внимателно да го предразположи, като с интерес разпитваше как според него биха могли да се подобрят условията за работа в района.
— Всъщност… не знам — той непохватно разля малко супа. — Предполагам, мисля, че трябва повече да се прилагат научни методи.
Скован и с вързан език на любимата си тема, по която бе говорил на Кристин с часове, той упорито гледаше в чинията си, докато най-после за негово облекчение госпожа Вон влезе в разговор с Чалис, който беше от другата й страна.
Чалис, за когото разбраха, че е професор по металургия в Кардиф, че чете лекции по същия предмет в Лондонския университет и че е член на прословутата Комисия за условията в мините, беше весел и неудържим бърборко. Той говореше с цялото си тяло, с ръцете си, с брадата си, спореше, смееше се, избухваше, бърбореше и междувременно запращаше големи количества храна и питие в устата си, като огняр, който бясно вдига пара. Но той говореше добре и, изглежда, останалата част от компанията го харесваше.
Андрю обаче отказваше да признае достойнствата на разговора, той недоволно слушаше, когато се мина към музиката, към качествата на Бах, а после — чрез един от произволните скокове на Чалис — към руската литература. Чу да се говори за Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и стискаше зъби.
Глупости, бушуваше той вътрешно. Всичко това са излишни глупости. За какъв се мисли този стар хитрец? Я да го видя аз него, как ще направи, да речем, трахеотомия в някоя тъмна кухня на Сефън Роу. Там едва ли би успял със своя Пушкин!
Кристин обаче се забавляваше чудесно. Като погледна настрани, Андрю я видя как се усмихва на Чалис, чу как участваше в разговора. Тя не се преструваше, държеше се напълно естествено. Веднъж или дваж спомена за училището на Бенк стрийт. Учуди се как добре разговаря тя с професора, как бързо и непретенциозно излага становищата си. За първи път започна да вижда жена си в нова, необикновена светлина. „Изглежда, че знае всичко за тия руски бръмбари, ръмжеше той вътрешно, чудно как така никога не ми е говорила за тях.“ А по-късно, когато Чалис одобрително потупа Кристин по ръката: „Не може ли старият брадатко да си държи лапите? Няма ли си своя собствена жена?“
Няколко пъти улови погледа на Кристин, искрящ и интимен, и тя на няколко пъти насочваше разговора към него.
— Моят съпруг много се интересува от антрацитните работници, професор Чалис. Започнал е едно проучване. Върху вдишването на праха.
— Да, да — изпухтя Чалис и заинтересован погледна към Менсън.
— Нали така, мили? — окуражи го Кристин. — Миналата вечер ми разказваше за това.
— О, не знам — изръмжа Андрю. — Вероятно няма нищо в тази работа: още нямам достатъчно данни. Може би това изобщо няма връзка с праха.
Естествено, ядосваше се на себе си. Вероятно този Чалис би могъл да му помогне, не че щеше да моли за помощ, но все пак фактът, че той е свързан с Комисията за условията в мините, несъмнено предлагаше чудесна възможност. Поради някаква неразбираема причина гневът му се насочи срещу Кристин.
Когато се връщаха след вечерта към „Вейл вю“, той ревниво мълчеше. И със същото мълчание влезе преди нея в спалнята.