А после, през последната неделя на март, без никакво предупреждение на гости им дойде Дени. Хвърлиха се към него с отворени обятия и го смазаха с възторжения си прием. За Менсън беше истинско удоволствие да види трътлестата фигура с червено лице, на което ярко се открояваха русите вежди. След като го разведоха наоколо и го нахраниха колкото може по-добре и го сложиха на най-мекото кресло, те нетърпеливо попитаха за новини.
— Пейдж умря — съобщи Филип. — Да, бедният старец умря преди един месец. Нов кръвоизлив. И много добре направи! — Той дръпна от лулата си, познатият цинизъм отново се появи в очите му. — Блодуен и твоят приятел Рийз изглеждат съвсем готови за бракосъчетание.
— Златна сватба от самото начало — каза необичайно остро Андрю. — Горкият Едуард!
— Пейдж беше хубав човек. Един добър стар общ лекар — замислено каза Дени. — Знаеш, мразя и самия звук на тези думи и всичко, което означават. Но при Пейдж те звучаха другояче.
Настъпи мълчание. Замислиха се за Едуард Пейдж, който сред купищата шлака в Бленли бе мечтал за Капри с неговите птици и слънчева светлина през всичките тези мъчителни години.
— А какво става с тебе, Филип? — запита най-после Андрю.
— О, не знам! Нещо ме хващат дяволите — сухо се усмихна Дени. — В Бленли вече не е онова, което и двамата помните. Може би ще тръгна да пътешествам. Корабен хирург, може би, стига да ме вземе някой евтин товарен кораб.
Андрю мълчеше, още веднъж потресен от мисълта за този способен човек, този наистина талантлив хирург, който съзнателно, с някакво садистично удоволствие пропиляваше живота си. Но все пак, наистина ли Дени пропиляваше живота си? Той и Кристин неведнъж бяха говорили за Филип, опитвайки се да проникнат в загадката на неговата кариера. Смътно знаеха, че някога се оженил за жена, която социално била по-високо от него и се била опитала да го приучи към изискванията на практиката в графството, където няма никакво значение дали четири дни от седмицата си оперирал добре, ако останалите три не ходиш на лов. След пет години усилия от негова страна тя го възнаградила, като така съвсем между другото го напуснала заради друг мъж. Нищо чудно, че Дени бе избягал в пущинаците, презираше условността и мразеше традицията. Може би някой ден щеше да се върне към цивилизацията.
Говориха целия следобед и Филип стоя до последния влак. Заинтересува го разказът на Андрю за условията на работа в Аберлоу. Когато Андрю почна възмутен да разказва за процента, който Луелин получава от заплатите на помощниците, Дени със странна усмивка каза:
— Не те виждам дълго тук при това положение!
След като Филип си замина, Андрю постепенно започна да чувства с минаването на дните, че в работата му съществува някаква празнота, някаква странна липса. В Бленли, където Филип беше наблизо, винаги бе чувствал една обща връзка, една определена цел, която бе обща и за двамата. В Аберлоу той беше без такава връзка, не чувстваше никаква подобна цел у колегите си.
Доктор Ъркюхарт, колегата му в западната манипулационна, при всичката си избухливост беше добър човек. Но той беше стар, до голяма степен действаше автоматично и без никакво вдъхновение. Въпреки че дългият опит му помагаше, както казваше сам, да подуши пневмонията, щом си „пъхне носа в стаята на болния“, въпреки че слагаше чудесни шини и превръзки и беше майстор в кръстовидното лекуване на изгаряния, въпреки че от време на време с удоволствие се заемаше да докаже, че може да направи някоя дребна операция, той беше все пак страхотно остарял. За Андрю той напълно покриваше понятието на Дени „стария добър домашен лекар“ — хитър, добросъвестен, опитен — лекар, който пациентите и обществото сантиментално превъзнасят, но който от двайсет години не е поглеждал медицинска литература и е едва ли не опасно остарял. Макар Андрю да бе винаги готов за разговор с Ъркюхарт, старецът имаше много малко време за „приказки“. Щом свършваше работата си за деня, той изпиваше консервираната си супа — най-много обичаше доматена — минаваше с шкурката по новата си цигулка, разглеждаше стария порцелан и после засядаше в Масонския клуб да играе дама и да пуши.
Двамата помощници от източната манипулационна бяха не по-малко обезкуражаващи. Доктор Медли, по-старият от двамата, човек на близо петдесет години, с умно и чувствително лице, за нещастие бе почти напълно глух. Ако не беше това заболяване, което поради някаква причина простаците винаги намират за забавно, Чарлз Медли би бил много повече от помощник в миньорските долини. Като Андрю той беше по същество интернист, а като диагностик беше направо забележителен. Но когато пациентите говореха с него, не чуваше нито дума. Разбира се, беше се научил да разгадава движенията на устните. Но беше свит, защото понякога правеше смешни грешки. Мъчително бе да го гледаш как е вперил неспокоен, злощастно питащ поглед в движещите се устни на този, който му говори. Понеже много се страхуваше да не направи груба грешка, винаги предписваше най-малките дози от което и да е лекарство. Беше беден, защото имаше грижи и разходи за порасналите си деца, и също като увяхналата си жена беше се превърнал в слабоволно и някак патетично същество, което трепереше пред доктор Луелин и Комитета от страх да не би изведнъж да го уволнят.