Другият помощник, доктор Оксбъроу, се различаваше много от нещастния Медли, а на Андрю много по-малко се харесваше. Оксбъроу беше едър отпуснат човек с топчести пръсти и нервна сърдечност. Андрю често си мислеше, че ако беше малко по-жив, Оксбъроу би бил добър счетоводител. Но при сегашното си положение Оксбъроу и жена му, която свиреше на портативен хармониум, в неделя следобед отиваха в съседния град Фърнли — етикетът не му позволяваше да се яви в Аберлоу — и там на пазара той нагласяваше малка, покрита с килим катедра и провеждаше религиозно сборище под открито небе. Оксбъроу беше евангелист. Андрю би могъл да се възхити на страстта му, на идеализма и на вярата в някаква върховна движеща сила в живота, но Оксбъроу, уви, бе така досадно емоционален. Най-неочаквано той плачеше, а се молеше още по-неприятно. Веднъж, изправен пред трудно раждане, когато всичкото му майсторство не достигнало, той внезапно паднал на колене пред кревата и през сълзи замолил господ да стори чудо за нещастната жена. Ъркюхарт, който презираше Оксбъроу, бе разказал това на Андрю, защото именно той, Ъркюхарт, беше се качил с пристигането си на леглото с ботуши и изродил успешно майката с помощта на форцепс.
Колкото повече Андрю оглеждаше колегите си помощници и системата, при която работеха, толкова повече му се искаше да ги събере заедно. Между тях не се чувстваше никакво единство, сътрудничество и почти никакво приятелство. Те направо бяха настървени един срещу друг и по същия начин както лекарите в цялата страна се бореха да осигурят колкото могат повече пациенти за себе си. Много често резултатът беше открити подозрения и лоши чувства. Андрю бе виждал как например Ъркюхарт, когато пациент на Оксбъроу му донесеше картата си, взима от ръката му шишето лекарство, отпушва го, помирисва го с презрение и избухва: „Значи, това ти е дал Оксбъроу! По дяволите! Той просто бавно те е тровел!“
А междувременно при цялата тази враждебност доктор Луелин тихо получаваше своя дял от заплатата на всеки помощник. Андрю пламтеше, мечтаеше да създаде нов ред, да въведе ново и по-добро разбирателство, което би дало възможност на помощниците да се обединят и да не плащат на Луелин. Но собствените му затруднения, чувството, че е нов в това място, и преди всичко неуспехите му от самото начало в собствения му район, го караха да бъде предпазлив.
Едва когато се запозна с Кон Боланд, той се реши на големия опит.
Глава девета
Веднъж в началото на април Андрю откри дупка в един от кътниците си и на другата седмица потърси зъболекаря на Дружеството. Не беше се виждал с Боланд и не знаеше приемните му часове. Когато стигна до площада, където се намираше малката приемна на Боланд, видя на затворената врата бележка, написана с червено мастило:
На изваждане съм. Ако е бързо, обадете се в къщи.
След моментално размишление Андрю реши, че вече дошъл до тук, би могъл поне да вземе час и като попита за пътя един от групата младежи, които стояха пред сладкарницата, тръгна към дома на зъболекаря.
Това беше малка отдалечена вила в горните покрайнини на източната част на града. Когато Андрю приближи по мръсния път предната врата, чу силни удари с чук и през широко отворената врата на разбита барака видя как един червенокос дългокрак мъж по риза ожесточено атакува с чук разглобения корпус на една кола. В същия миг и мъжът го видя.
— Здрасти! — викна той.
— Здрасти! — отвърна малко предпазливо Андрю.
— Какво търсите?
— Искам да взема час от зъболекаря. Аз съм доктор Менсън.
— Влезте — каза мъжът, като гостоприемно размаха чука.
Това беше Боланд.
Андрю влезе в дървената барака, из която се търкаляха парчетии от един невероятно стар автомобил. В средата, сложено на дървени кутии от яйца, беше шасито. То явно бе разрязано с трион на две части. От този необичаен машинен спектакъл Андрю вдигна очи към Боланд.