По характер Менсън бе извънредно склонен към крайности. Може би това се дължеше на майка му, родена в Северна Шотландия. В детството си тя наблюдавала от дома си в Улапул как северното сияние играе по замръзналото небе. Баща му, Джон Менсън, дребен фермер, беше уравновесен, работлив и сериозен. Като земеделец не можа да преуспее, а когато загина като кавалерист-доброволец през последната година на войната, остави малкия чифлик в окаяно състояние. Цяла година Джеси Менсън се бори да превърне чифлика в преуспяваща мандра и дори сама мъкнеше гюмове при доенето, за да отмени Андрю, който не вдигаше глава от книгите си да й помогне. След това кашлицата, която тя години наред бе търпяла, без да подозира нищо, се влоши и тя внезапно умря от онова белодробно заболяване, което съсипва хората с нежна кожа и тъмна коса.
На осемнадесет години Андрю остана сам, студент първа година в университета „Сент Андрюз“ със стипендия от четиридесет лири годишно без никакъв друг доход. Негово спасение беше типично шотландската фондация Глен, която според наивната терминология на покойния сър Андрю Глен „дава възможност на добри и нуждаещи се студенти, кръстени Андрю, да се кандидатират за заем от 50 лири годишно в продължение на пет години при условие, че са съзнателно готови да изплатят подобни заеми, когато завършат“.
Фондацията Глен плюс често и весело гладуване изкараха Андрю през останалата част на курса в „Сент Андрюз“, а после в Медицинския институт в град Дънди. Благодарността му към фондацията и една неуместна честност го изпратиха в Южен Уелс, където новопокръстените помощници можеха да получат най-високото възнаграждение — до двеста и петдесет лири годишно, въпреки че в сърцето си той би предпочел клиничната работа в Кралската болница в Единбург и десет пъти по-малка заплата.
И ето, сега се намира в Бленли, става, бръсне се, облича се, целият обхванат от тревога за първия си пациент. Изяде набързо закуската си и отново изтича горе в стаята. Отвори чантата и измъкна от нея синя кожена кутийка. Вдигна капачето и замислен се вгледа в медала, който лежеше вътре, Хънтъровия златен медал, даван всяка година в „Сент Андрюз“ на най-добрия студент по клинична медицина. Беше го спечелил той, Андрю Менсън. Ценеше го повече от всичко. Бе започнал да го смята за талисман, гледаше на него като на вдъхновение в бъдещата работа. Но тази сутрин го гледаше не толкова с гордост, колкото с някаква странна молба, като че се опитваше отново да повярва в себе си. След това забърза за сутрешния приемен час в манипулационната.
Когато пристигна, Дей Дженкинс бе вече в дървената барака и наливаше от крана вода в едно голямо глинено гърне. Беше дребно човече, с бързи като на хрътка движения, с хлътнали бузи, на които ярко се червенееха кръвоносните съдове, с очи, които едновременно гледаха във всички посоки, и тънки крака, обути в най-тесните панталони, които Андрю бе виждал в живота си.
Той подкупващо поздрави Андрю.
— Не е нужно да идвате толкова рано, докторе. Аз мога да се оправя с тия, на които даваме същите назначения и с удостоверенията. Когато докторът се разболя, госпожа Пейдж поръча гумен печат с неговия подпис.
— Благодаря — отвърна Андрю. — Но все пак бих предпочел сам да прегледам пациентите — но млъкна, внезапно потресен от това, което аптекарят вършеше. — Какво правите?
Дженкинс намигна.
— Тази има по-добър вкус. Ние знаем какво означава добрата стара aqua нали, докторе? Но пациентите не знаят. Не бих ли изглеждал пълен идиот, като дойдат и ме видят да пълня шишетата им от чешмата.
Явно малкият аптекар желаеше да се покаже общителен, но в този момент от задната врата на къщата, на около четиридесет ярда, прогърмя силен глас.
— Дженкинс! Дженкинс! Ела тук — веднага!
Дженкинс подскочи като тренирано куче при плясъка на господарския камшик. С разтреперан глас той каза:
— Извинете, докторе. Госпожа Пейдж ме вика. Аз… аз ще изтичам.
За щастие, сутринта в манипулационната имаше малко хора и в десет и половина Андрю, взел от Дженкинс списъка с адресите, веднага тръгна с двуколката на Томас. С почти болезнено предчувствие той каза на стария кочияш да кара на Глайдър плейс 7.
Двадесет минути по-късно той излезе от номер 7 със стиснати устни, блед и с изкривено лице. Две врати надолу той влезе в номер 11, който също бе в списъка. От номер 11 пресече улицата до номер 18. От номер 18 зави зад ъгъла към Реднър плейс, където имаше двама пациенти, които предишния ден Дженкинс бе отметнал като прегледани. Общо взето, за един час той направи седем такива визитации по най-близките адреси. Пет от тях, включително Глайдър плейс 7, където вече имаше типичен изрив, бяха недвусмислени случаи на коремен тиф. През последните десет дни Дженкинс ги бе лекувал с тебешир и опиум. Сега, независимо от обърканите си действия предишната вечер, изтръпнал от тревога, Андрю видя, че е изправен пред избухване на епидемия от коремен тиф.