Андрю едва не си обърна чашата, когато с мек глас, като че се извинява, загледана някъде над главата му, тя се обърна към него:
— Канех се да посетя госпожа Менсън, докторе. Но бях така заета…
— За бога! — Кон се преви от смях. — Заета, наистина! Тя нямаше нова рокля — това иска да каже тя. Бях приготвил парите, но дяволите да го вземат, Терънс или някой от другите имаше нужда от обувки. Нищо, майко, почакай да удължа колата и ще те доставим там в стил. — Той се обърна към Андрю с най-естествен тон.
— Зле сме, Менсън. Дяволът е крив! Слава богу, потомство имаме голямо, но понякога не сме така добре с дрехите. Страшно са стиснати в Комитета. И, разбира се, големият шеф получава своя пай!
— Кой? — запита удивен Андрю.
— Луелин! Той взема своята пета част както от вас, така и от мен.
— Но за какво, по дяволите?
— Е, от време на време преглежда някой и друг пациент. През последните шест години той е извадил една-две зъбни кисти вместо мен. И той е специалистът, когато има нужда от рентгенови снимки. Но е леке. — Семейството се бе изнесло да играе в кухнята и Кон говореше свободно. — Той и голямата му лимузина. Цялата е в боя. Нека да ти кажа, Менсън, веднъж вървях след него, нагоре по Марди Хил с моя собствен малък бус и си рекох да стъпя на газта. Бог ми е свидетел! Трябваше само да му видиш лицето, като започна да ми гълта праха.
— Виж какво, Боланд — бързо каза Андрю. — Тази работа с частта на Луелин е жива неправда, защо да не се борим против нея?
— Да?
— Защо да не се борим срещу нея? — повтори Андрю по-високо. Почувства как кръвта нахлува в главата му. — Това е страхотна неправда. Ето, стоим ние тука, мъчим се да пробием… Боланд, ти си човекът, когото търся. Ще бъдеш ли заедно с мен в тази работа? Ще хванем и другите помощници. Ще направим голямо организирано усилие…
Бавно в очите на Кон заблестя светлина.
— Искаш да кажеш, че искаш да подгониш тоя Луелин?
— Да.
Кон внушително протегна ръка.
— Менсън, мойто момче — тържествено заяви той. — Ние сме заедно от самото начало.
Андрю се впусна към къщи при Кристин, пълен с нетърпение, жадуващ за битка.
— Крис! Крис! Намерих един златен човек, един червенокос зъболекар. Съвсем луд. Да, като мене, знаех си, че така ще кажеш. Но слушай, мила, ние ще започнем революция. — Той възбудено се засмя — О!
Ненужно бе предупреждението й да внимава. Беше решил да отиде докрай във всичко. И на другия ден започна, като посети Оуен.
Секретарят прояви интерес и беше категоричен. Той каза на Андрю, че въпросното споразумение е доброволно между главния лекар и помощниците. Цялата работа беше извън юрисдикцията на Комитета.
— Разбирате ли, доктор Менсън — каза в заключение Оуен, — доктор Луелин е много способен и добре квалифициран човек. Ние сме щастливи, че той е при нас. Но Дружеството му плаща добре за работата като наш главен лекар. Вие помощниците мислите, че той би трябвало да получава повече…
„Дренки мислим“, си каза Андрю. Тръгна си доволен. Звънна на Оксбъроу и Медли и ги накара да се съгласят да дойдат същата вечер у тях. Ъркюхарт и Боланд вече бяха обещали да дойдат. От предишни разговори той знаеше, че всеки един от четиримата с голямо неудоволствие губи една пета от заплатата си. Щом веднъж ги събереше, всичко щеше да бъде наред.
Следващата му стъпка беше да говори с Луелин. След като размисли, реши, че ще бъде непочтено да не казва нищо за намеренията си. Същия следобед даваше упойка в болницата. Докато наблюдаваше как работи Луелин, дълга и сложна коремна операция, не можеше да потисне чувството на възхищение. Думите на Оуен бяха абсолютно верни: Луелин беше удивително способен и не само способен, а и универсален. Той беше изключението, единственият случай, който — би казал Дени — потвърждаваше правилото. Нищо не беше ново за него, нищо не го затрудняваше. Като се почне от администрацията на обществените служби за здравеопазване, чиито закони знаеше наизуст, до последните постижения в радиологията — всичко в разнообразните си задължения Луелин посрещаше любезен, подготвен и съвършен.
След операцията, докато Луелин се миеше, Андрю се приближи до него и нервно свали престилката си.
— Извинете, доктор Луелин, но не можех да не видя как се справихте с тумора — беше страшно красиво.
Увяхналата кожа на Луелин почервеня от задоволство. Той приветливо се усмихна.
— Радвам се, че мислите така, Менсън. Щом става въпрос за това, мога да кажа, че имате доста напредък с упойките.
— Не, не — измърмори Андрю. — Никога няма да съм добър в тази работа.