Настъпи мълчание. Луелин спокойно продължи да сапунисва ръцете си. Застанал до него, Андрю нервно се изкашля. Сега, когато бе дошъл моментът, беше му почти невъзможно да говори. Но успя да изстреля.
— Вижте какво, доктор Луелин. Редно ще бъде да ви кажа — ние всичките помощници смятаме, че не е справедливо да ви плащаме процент от заплатата си. Неудобно е да се говори за това, но аз — аз ще предложа това да бъде прекратено. Довечера имаме среща у дома. Предпочитам да знаете за това сега, а не после. Бих желал да разберете, че поне съм честен по този въпрос.
Преди Луелин да успее да отговори, Андрю се обърна и без да го погледне, излезе от операционната. Колко зле го бе казал! Но все пак го беше казал. Когато му изпратят своя ултиматум, Луелин не би могъл да го обвини, че му е забил нож в гърба.
Срещата във „Вейл вю“ бе уговорена за девет часа същата вечер. Андрю извади няколко бутилки бира и помоли Кристин да направи сандвичи. Когато свърши, тя си сложи палтото и отиде за час до Вонови. Изтръпнал в очакване, Андрю крачеше из хола и се мъчеше да събере мислите си. Постепенно другите пристигнаха — първо Боланд, после Ъркюхарт и след това заедно Оксбъроу и Медли.
В дневната Андрю наливаше бира, предлагаше сандвичи и се опитваше да създаде сърдечна атмосфера. Тъй като изпитваше почти неприязън към Оксбъроу, той се обърна първо към него.
— Пийте, Оксбъроу! В килера има още много.
— Благодаря, Менсън — гласът на евангелиста бе ледено студен. — Не докосвам алкохол в никаква форма и никакъв вид. Това е против принципите ми.
— Господи боже мой! — каза Кон с края на мустака си.
Като начало това не беше обнадеждаващо. Медли дъвчеше сандвичи и през цялото време гледаше внимателно, а на лицето му бе изписана неподвижната тревога на глухия. Бирата вече увеличаваше естествената сприхавост на Ъркюхарт: след като гледа упорито няколко минути към Оксбъроу, той изведнъж каза:
— Сега, след като съм във вашата компания, доктор Оксбъроу, може би ще сметнете за удобно да обясните как Тюдър Еван, Глин Терас 17, се озова от моя списък във вашия.
— Не си спомням за случая — каза Оксбъроу, като надменно притисна един към друг върховете на пръстите си.
— Но аз си спомням — избухна Ъркюхарт, — това беше един от случаите, които ми откраднахте, ваше медицинско преподобие! Освен това…
— Господа — извика в паника Андрю. — Моля ви, моля ви! Как ще свършим работа, ако се караме помежду си? Спомнете си за какво сме се събрали.
— За какво сме се събрали? — запита като жена Оксбъроу. — Аз трябваше да ходя на визитация.
Изправил се до камината с опнато и искрено лице, Андрю се опита да вземе в ръце изплъзващото се положение.
— Ето за какво става дума, господа! — Той пое дълбоко дъх. — Тук съм най-младият и съм отскоро в тази практика, но се надявам, че ще извините всичко това. Може би именно защото съм нов, имам по-свеж поглед върху нещата — неща, които вие сте търпяли тук твърде дълго. Струва ми се, на първо място, че системата ни е изцяло грешна. Ние непрекъснато се сритваме и блъскаме по най-допотопен начин, сякаш сме обикновени градски или провинциални общи лекари, които се борят помежду си, а не членове на едно и също медицинско Дружество, което предлага прекрасни възможности за обща работа! Всеки, с когото съм разговарял, се кълне, че практиката е кучешки живот. Той разказва как се влачи, как не може да стои на краката си, как няма спокойна минута, как няма време за ядене, как винаги го викат някъде! Защо е всичко това? Защото не е направен никакъв опит за организация в нашата професия. Вземете само един пример, а аз бих могъл да ви кажа десетки. Нощните викания, знаете как си лягаме вечер със страх, че ще бъдем събудени и извикани. Спим отвратително, защото знаем, че може би ще ни извикат. Представете си да знаехме, че не могат да ни извикат. Представете си, че уредим като начало обща система за нощна работа. Един лекар поема нощните визитации за една седмица и след това е свободен от нощни викания до края на месеца. Няма ли да бъде чудесно! Представете си колко свежи ще бъдете през деня…
Внезапно спря, като видя безизразните им лица.
— Няма да стане — подхвърли Ъркюхарт. — Да върви по дяволите! Аз предпочитам да будувам всяка нощ, отколкото да доверя на стария Оксбъроу някой от моите пациенти. Хе, хе! Когато дам на заем, той не връща.
Андрю трескаво се намеси:
— Да оставим тогава това до следващата среща, щом не сме съгласни. Но има едно нещо, за което сме съгласни. И за това сме тук. Този процент, който плащаме на доктор Луелин. — Той спря. Сега всички го гледаха заинтересовани, защото ставаше въпрос за джоба им. — Ние всички сме съгласни, че е несправедливо. Аз говорих с Оуен за тази работа. Той каза, че тя няма нищо общо с Комитета и трябва да се уреди между докторите.