В края на седмицата й викаше да му донесе чехлите.
Дойде август, прашен и зноен. Вече се виждаше краят на четенето и той бе изправен пред необходимостта да опресни практиката си специално по хистология — едно на пръв поглед непреодолимо препятствие при сегашното положение. Тогава Кристин се сети за професор Чалис и положението му в Кардифския университет. Когато Андрю му писа, Чалис незабавно отговори, като многословно заяви, че с удоволствие що използва своето влияние във факултета по патология. Пишеше, че Менсън ще открие в лицето на доктор Глин Джонз първокласно момче. Завършваше с възхваляващи въпроси как е Кристин.
— На тебе го дължа, Крис! Наистина не е лошо да си имаш приятели. А аз за малко да не се запозная с Чалис оная вечер у Вонови! Любезен стар нахалник. Но както и да е, мразя да искам услуги. А какво значи това, че ти праща нежни поздрави?
Към средата на месеца във „Вейл вю“ се появи един купен на старо мотоциклет „Червен индианец“, който беше нисък, страшно непрофесионален и рекламиран от предишния му собственик като „твърде бърз“. В лятната отпуснатост имаше три следобедни часа, които Андрю с право би могъл да смята за свои собствени. Всеки ден, веднага след обед, надолу по долината към Кардиф политаше с рев една червена стрела. И всеки ден към пет часа една малко по-прашна червена стрела се движеше в обратна посока към „Вейл вю“.
Тези шейсет мили в непосилната жега с един час работа при образците и предметните стъкла на Глин Джонз, поставени накриво — често той работеше с микроскопа, а ръцете му още се тресяха от вибрацията на мотора — направиха тежки следващите няколко седмици. За Кристин това беше най-тревожната част от целия безумен опит: да го гледа как тръгва с бърз тракащ шум, да чака напрегнато първия слаб звук от връщането му, да се страхува през цялото време, че сигурно нещо ще му се случи, както се е навел към метала на тази сатанинска машина.
Въпреки че бързаше толкова много, от време на време той успяваше да й донесе ягоди от Кардиф. Пазеха ги за след вечерните приемни часове. По време на чая той бе винаги покрит с корица от праха, със зачервени очи и мрачно се питаше дали дванадесетопръстникът му не е изпаднал при онази последна дупка при Трикод, дали ще успее преди приемните часове да направи тези две визитации, за които се бяха обадили, докато го нямаше.
Но най-после беше направено и последното пътешествие. Глин Джонз нямаше какво повече да му покаже. Знаеше всяко предметно стъкло и всеки отделен образец наизуст. Сега оставаше да се запише и да изпрати голямата сума за участие в изпита.
На петнайсети октомври Андрю замина за Лондон сам. Кристин го изпрати на гарата. Сега, когато събитието беше толкова близо, бе го обзело някакво странно спокойствие. Всичките му усилия, налудничавите му напъни, почти истеричните му избухвания изглеждаха далечни и забравени. Мозъкът му беше пасивен, почти тъп. Струваше му се, че нищо не знае.
Но на другия ден, когато започна писмената част на изпита, който се провеждаше в лекарската колегия, той усети, че отговаря на въпросите сляпо и автоматично. Пишеше и пишеше, без да гледа часовника, лист след лист, докато главата му се завъртя.
Беше взел стая в хотел „Мюзиъм“, където Кристин и той бяха отседнали при първото си посещение в Лондон. Тук беше много евтино. Но храната беше отвратителна — тя бе последното, от което се нуждаеше разстроеното му храносмилане, за да стигне до разстройство. Принуди се да ограничи храната си само с топло малцово мляко. Една пълна чаша в закусвалнята на АБС на Стренд беше целият му обед. Между отделните изпити живееше като насън. Не си и помисляше да отиде някъде за развлечение. Почти не забелязваше хората на улиците. От време на време, за да си прочисти главата, се разхождаше из града на втория етаж на автобуса. След писмените започнаха практическите и устните изпити и Андрю разбра, че от тях се бои повече, отколкото от каквото и да било досега. Имаше може би двайсет други кандидати, всичките по-възрастни от него и всичките с вид на хора, които несъмнено са уверени в себе си и имат добро положение. Например кандидатът, който седеше до него, един мъж на име Харисън, с когото говори един или два пъти, бе получил в Оксфорд докторат по хирургия. Работеше в амбулаторията на болницата „Сент Джон“ и имаше кабинет на Брук стрийт. Когато Андрю сравняваше очарователните маниери на Харисън и очевидното му положение със своята провинциална скованост, чувстваше, че наистина шансовете му да направи добро впечатление на екзаминаторите са малки.
Практическият изпит в Южната лондонска болница мина според него добре. Неговият случай беше бронхиектазия на едно четиринайсетгодишно момче и понеже беше така добре запознат с белите дробове, това беше добър късмет. Смяташе, че е написал добър доклад. Но щом се стигна до устните изпити, щастието, изглежда, му измени напълно. Процедурата в Колегията имаше своите особености. В два последователни дни всеки кандидат беше изпитван по ред от двама отделни екзаминатори. Ако в края на първата сесия се окажеше, че кандидатът е неподготвен, връчваше му се вежлива бележка, в която му съобщаваха, че на следващия ден може да не идва. Изправен пред заплахата от подобна несполука, Андрю с ужас видя, че е изтеглил за свой пръв екзаминатор един човек, за когото бе чувал Харисън да говори със страх — доктор Морис Гедсби.