Настъпи мълчание, Андрю отчаяно размишляваше. Накрая, чувствайки, че разваля целия добър ефект, който е създал, той изстреля:
— Предполагам… предполагам, че никога нищо не бива да приемаме за дадено.
— Благодаря ви, доктор Менсън.
След като Андрю излезе от стаята, Аби посегна за писалката си. Отново се чувстваше млад и подозрително сантиментален. Помисли си: „Ако ми беше казал, че се мъчи да лекува хората, че се мъчи да помогне на страдащото човечество, щях да го зачеркна само от най-идиотско разочарование.“ При това положение Аби вписа срещу името на Менсън непостижимия максимум сто. И наистина, стига Аби да можеше „сам да решава нещата“ — както сам красноречиво си каза, — цифрата щеше да бъде двойно по-голяма.
Няколко минути по-късно Андрю слезе надолу заедно е другите кандидати. На най-долното стъпало, край своята покрита с кожа маса, стоеше човек с ливрея с малък куп пликове пред себе си. Когато кандидатите минаваха край него, той връчваше на всекиго по един плик. Харисън, който вървеше редом с Андрю, бързо скъса своя плик. Лицето му се промени, той тихо каза „Изглежда, няма да съм необходим за утре“. После с насилена усмивка: „Какво става с вас?“ Пръстите на Андрю потрепераха. Едва можеше да чете. Като през сън чу Харисън да го поздравява. Все още имаше шансове. Отиде до АБС и се почерпи с малцово мляко. Напрегнато мислеше: „Ако и след всичко това не изкарам, ще се хвърля под някой автобус.“
Следващият ден мина тежко. Бяха останали едва половината от първоначалните кандидати и се говореше, че от тези пък ще отпаднат още половина. Андрю нямаше представа дали върви добре или зле. Знаеше само, че главата ужасно го боли, че краката му са ледени, че вътрешностите му са кухи.
Най-после свърши. В четири часа следобед Андрю излезе от гардеробната и уморен и тъжен си облече палтото.
Изведнъж видя, че пред големия открит огън в хола стои Аби. Щеше да отмине, но кой знае защо, Аби му протягаше ръка, усмихваше му се, говореше му, казваше му… казваше му, че е издържал.
Мили боже, той бе успял! Успял! Отново бе жив, победоносно жив, без следа от главоболието, забравил цялата умора. И когато забърза към най-близката поща, сърцето му пееше бясно и лудо. Беше изкарал, беше успял, не от лондонския Уестенд, а от провинциалния миньорски град. Цялото му същество кипеше от възторг. Значи в края на краищата не бяха напразни тези дълги нощи, това лудо хвърчене до Кардиф, тези мъчителни часове на учение. Бързаше, блъскаше се в тълпата, минаваше пред колелата на таксита и автобуси, а очите му блестяха — тичаше, тичаше да телеграфира на Кристин вестта за чудото.
Глава единадесета
Когато влакът пристигна с половин час закъснение, беше почти полунощ. По челия път нагоре по долината локомотивът се бореше с насрещния вятър, а в Аберлоу, когато Андрю слезе на перона, силният ураган едва не го събори. Гарата беше празна. Младите тополи, посадени в редици пред входа, се огъваха като лъкове, треперейки и стенейки при всеки напор на вятъра. Горе в небето звездите горяха със силен блясък.
Андрю тръгна по Стейшън Роуд, стегнат и развеселен от блъскането на вятъра. Мислеше само за успеха си, за контакта с големия учен медицински свят, в ушите му още звучаха думите на сър Робърт Аби — гореше от нетърпение по-бързо да стигне при Кристин и весело да й разкаже всичко, всичко, което се беше случило. Телеграмата му беше предала добрата новина, но сега искаше да разкаже с подробности цялата вълнуваща история.
Когато с наведена глава зави в Талгарт стрийт, внезапно усети, че някой тича. Един мъж с труд тичаше зад гърба му, шумното тракане на ботушите върху паважа се губеше във воя на вихрушката и той приличаше на някакъв призрак. Инстинктивно Андрю спря. Когато мъжът приближи, той го позна: Франк Дейвис, санитар от шахта номер 3 на антрацитната мина, беше в неговия клас за даване първа помощ предишната пролет. В същия момент го позна и Дейвис.
— При вас идвах, докторе. Идвах при вас, във вашата къща. Тоя вятър е разкъсал всички жици. — Нов порив на вятъра отнесе останалата част от фразата.
— Какво има? — изкрещя Андрю.
— Има срутване в номер 3. — Дейвис сложи ръцете си като фуния близо до ухото на Менсън. — Там е затиснато едно момче. Изглежда, няма да могат да го измъкнат. Сам Бивън, той е във вашия списък. Побързайте, докторе, идете при него!
Андрю направи няколко крачки надолу по пътя заедно с Дейвис и една внезапна мисъл го накара да спре.
— Ще имам нужда от чантата си — изрева той към Дейвис. — Иди до нас и я вземи. Аз отивам в номер 3. — Той добави: — Франк! Кажи на жена ми къде съм.