Стигна до шахта номер 3 за четири минути, вятърът го отнесе през железопътната линия и по Роуд Леин. В спасителната стая го чакаха помощник-надзирателят и трима работници. Когато го видя, загриженото лице на помощник-надзирателя слабо просветна.
— Радвам се, че дойдохте, докторе. Съвсем се объркахме с тази буря. И на всичко отгоре имаше ужасно срутване. Няма убити, слава богу, но едно от момчетата е заклещено за ръката. Не можем да го помръднем нито на инч. А подпорите са гнили.
Тръгнаха към спираловидната шахта. Двама от мъжете носеха носилка с вързани за нея шини, а третият носеше дървена кутия с материали за първа помощ. Когато влязоха в клетката на асансьора, през двора притича още една фигура. Беше Дейвис, задъхан, с чантата в ръце.
— Бързо дойде, Франк — каза Менсън, когато Дейвис се настани до него в клетката.
Дейвис просто кимна, той не можеше да говори. Чу се тракане, миг задържане и клетката полетя към дъното. Излязоха всички, като се движеха един след друг, най-отпред помощник-надзирателят, след това Андрю, Дейвис, който още стискаше чантата, и после тримата мъже.
Андрю и друг път беше слизал под земята — беше свикнал с високите сводести пещери на мините в Бленли, големи, черни, ечащи, дълбоко под земята, където минералът се дълбаеше и взривяваше. Но тази шахта номер 3 беше стара, с дълъг и мъчителен извозвачески тунел, който водеше до разработките. Тунелът беше не толкова проход, а по-скоро влажна дупка с нисък покрив, от който капеше. Те пълзяха през нея, често на четири крака, близо половин миля. Внезапно светлината, носена от помощник-надзирателя, спря точно пред Андрю и той разбра, че са стигнали.
Бавно изпълзя напред. Трима мъже, легнали заедно на корем в една задънена галерия, правеха каквото могат, за да съживят един човек, който лежеше някак сгушен, тялото му изметнато настрани, едното му рамо дръпнато назад, загубено, изглежда, в масата на падналите около него скали. Зад мъжете се търкаляха инструменти, две преобърнати консервени кутии с храна, съблечени сака.
— Е, момчета? — запита помощник-надзирателят с тих глас.
— Не можем го помръдна по никакъв начин. Опитвахме всичко — човекът, който отговори, обърна към тях потъналото си в пот и прах лице.
— Не опитвайте повече — каза помощник-надзирателят, като хвърли бърз поглед към тавана. — Докторът е тук. Дръпнете се назад, момчета, и освободете място. Ако бях на ваше място, щях хубавичко да се дръпна.
Тримата мъже се изтеглиха от площадката и след като се провряха край него, Андрю мина напред. В същия момент, като светкавица, в ума му блесна споменът за неотдавнашния изпит, за напредъка на биохимията, за високопарната терминология и научните фрази. За случай като този не се казваше нищо.
Сам Бивън беше в пълно съзнание. Но под пласта прах лицето му беше измъчено. Той опита безсилно да се усмихне на Менсън.
— Май ще си направите с мен истинска санитарна практика! — Бивън беше член на същия клас за даване първа помощ и често бе викан на упражнения за превръзки.
Андрю протегна ръце напред. При светлината на лампата на помощник-надзирателя, протегната над рамото му, той опипа пострадалия. Цялото тяло на Бивън беше свободно с изключение на лявата му ръка, която лежеше затисната до лакътя под срутването, така смазана и разкъсана под огромната тежест на скалите, че той беше истински затворник.
Андрю веднага разбра, че единственият начин да освободи Бивън е да ампутира ръката до лакътя. Напрегнал измъчените си от болката очи, Бивън разбра решението, щом бе взето.
— Карай тогава, докторе — каза той. — Само ме измъкнете бързо оттука.
— Не бой се, Сам — каза Андрю. — Сега ще те приспя. Когато се събудиш, ще бъдеш в кревата.
Легнал целият в една локва кал, под високия два фута покрив, той си смъкна палтото, сгъна го и го подложи под главата на Бивън. Запретна ръкавите си и поиска чантата.
Помощник-надзирателят подаде чантата и както се беше навел, пошепна в ухото на Андрю:
— За бога, побързайте докторе. Този покрив ще се срути отгоре ни, преди да се усетим.
Андрю отвори чантата. Веднага усети миризмата на хлороформа. Още преди да пъхне ръка в тъмната вътрешност на чантата и да усети острите краища на счупеното стъкло, разбра какво се е случило. Докато е бързал да стигне до мината, Франк Дейвис беше изпуснал чантата. Бутилката с хлороформ се бе счупила и съдържанието й беше невъзвратимо загубено. Тръпки го полазиха. Нямаше време да изпрати човек на повърхността. Нямаше и никаква упойка. Може би половин минута той остана като парализиран. После автоматично се присегна за спринцовката, напълни я и вкара на Бивън максимална доза морфин. Не можеше да чака пълния ефект. Като бутна чантата настрана, така че инструментите да са му под ръка, той отново се наведе над Бивън. Докато стягаше турникета, той каза: