— Затвори очи, Сам!
Светлината беше лоша, сенките се движеха в мигащ хаос. При първото рязване Бивън изохка между стиснатите зъби. Той изохка отново. После, когато ножът стигна до костта, за щастие, изгуби съзнание.
Докато защипваше пулсиращите артерии на тази разкъсана плът, студена под изби по челото на Андрю. Не виждаше какво прави. Чувстваше, че се задушава тук, в тази миша дупка, дълбоко под повърхността на земята, легнал в калта. Никаква упойка, никаква операционна, никакви сестри, които да хвърчат само от една негова дума. Той не беше хирург. Беше безнадеждно вързан. И никога няма да свърши. Таванът ще се срути над тях.
Зад него бързото дишане на помощник-надзирателя… Капка падаща вода бавно се търкулна по врата му… Ръцете му работят трескаво, изцапани и топли… Стърженето на триона… Някъде далече гласът на сър Робърт Аби: „Възможността за научна практика…“ О, господи! Никога ли няма да свърши?
Най-после. Едва не изхлипа от облекчение. Сложи парче марля върху кървавия чукан. С мъка се изправи на колене и каза:
— Изнесете го.
Петдесет крачки по-нататък, при едно разширение в прохода, където имаше възможност да стои прав и с четири лампи около него, той довърши операцията. Тук беше по-лесно. Почисти раната, лигира я, после я дренира с антисептично средство. Сега сонда. После два шева. Бивън продължаваше да е в безсъзнание. Но пулсът му, макар и слаб, беше постоянен. Андрю прекара ръка през челото си. Край.
— Вървете право с носилката. Завийте го с тези одеяла. Щом се измъкнем, ще ни трябват горещи бутилки.
Бавната процесия, превита на две при ниските места, започна да разлюшква сенките на прохода. Не бяха изминали и шейсет крачки, когато в мрака зад тях се чу глух тътен. Беше като последния глух тътен на влак, който влиза в тунел. Помощник-надзирателят не се обърна. Само спокойно и мрачно каза на Андрю:
— Това е то. Останалата част от тавана.
Пътешествието навън продължи близо един час. При трудните места трябваше да се завива с носилката настрани. Андрю вече не можеше да каже колко време е прекарал под земята. Но най-после стигнаха дъното на шахтата.
Нагоре, нагоре летяха те, далеч от дълбините. Щом излязоха от клетката, посрещна ги острото ухапване на вятъра. В някакъв екстаз Андрю пое дълбоко дъх.
Стоеше на стъпалата и се държеше за перилото. Беше още тъмно, но в двора на мината бяха окачили голяма нафтова лампа, която свистеше и гореше с много езици. Около лампата се бе събрала малка група чакащи фигури, между тях имаше и жени, забулени с шалове.
Изведнъж, когато носилката бавно минаваше край тях, Андрю чу някой силно да вика името му и в следващия момент около врата му бяха ръцете на Кристин. Като плачеше истерично, тя се притисна към него. Без шапка, само с палто върху нощницата си, с обувки на бос крак във ветровития мрак, тя приличаше на безпризорна.
— Какво има? — запита той стреснат, като се опитваше да се освободи от ръцете й, за да види лицето й.
Но тя не го пускаше. Притискаше се до него силно, като да се давеше, и едва изрече:
— Казаха, че таванът се срутил, че ти няма… няма да се върнеш.
Кожата й беше посиняла, а зъбите й тракаха от студ. Отнесе я при огъня в спасителната стая, засрамен, но дълбоко трогнат. В спасителната стая имаше горещо какао. Те пиха от една и съща пареща чаша. Мина дълго време, преди някой от тях да се сети за високата му нова титла.
Глава дванадесета
Спасяването на Сам Бивън не беше нещо необикновено за град, познал в миналото агонията и ужаса на големи минни катастрофи. И все пак Андрю почувства, че в своя район е спечелил много. Ако се бе върнал само с успеха си от Лондон, би си спечелил само допълнителни подигравки за „нови модни приумици“. Но сега той получаваше кимвания и дори усмивки от хора, които преди изобщо не го поглеждаха. Истинската степен на популярността на един лекар в Аберлоу проличаваше при минаването му по улиците. Там, където досега Андрю се бе сблъсквал с редица от здраво затворени врати, сега той ги намираше отворени, свободни от смяна работници пушеха по ризи, готови да поприказват с него, жените, готови да го поканят вътре, когато минаваше, децата, усмихнати, го поздравяваха по име. Старият Газ Пари, забойчик в шахта номер 2 и доайен на западната област, обобщи новото течение в мненията на другарите си и загледан след отдалечаващата се фигура на Андрю, каза: