— Е, момчета! Не ще и дума, пада си по книгите. Но когато трябва, значи, може да върши и истинска работа.
Андрю започна да получава обратно карти, отначало постепенно, а после, когато се разбра, че не подиграва ренегатите, като лавина. Оуен бе доволен от увеличаването, на списъка. Когато един ден го срещна на площада, той се усмихна:
— Не ви ли казвах?
Луелин бе проявил голяма радост от резултата от изпита. Той многословно поздрави Андрю по телефона и после мило го покани в операционната за двойна работа.
— Между другото — отвърна той с усмивка след дългата операция с пълна упойка, — казахте ли на екзаминатора, че сте помощник в Дружество за медицинска помощ?
— Споменах вашето име, доктор Луелин — отговори мило Андрю. — Това беше достатъчно.
Оксбъроу и Медли от източната манипулационна не показаха, че знаят за успеха на Андрю. Но Ъркюхарт беше наистина радостен, въпреки че коментарът му взе формата на ругателно избухване.
— Вървете по дяволите, Менсън! Какво си мислите вие тук? Може би се опитвате да ме изместите?
Като един вид комплимент към изтъкнатия си колега, той го покани за консултация при един случай на пневмония, който лекуваше в момента, и поиска да знае каква е прогнозата.
— Ще се оправи — каза Андрю и даде научните си основания.
Ъркюхарт със съмнение поклати старата си глава:
— Никога не съм чувал нито за вашите поливалентни серуми, нито вашите антитела, нито вашите международни дози. Но преди да се ожени, тя беше Пауъл, а когато някой от Пауълови има подут корем и пневмония, той умира, преди да са изминали осем дни. Тази фамилия я познавам от много отдавна. На жената й се е подул коремът, нали?
Когато пациентката умря на седмия ден, старецът обикаляше и мрачно триумфираше над научния метод.
Дени, който сега беше в чужбина, не знаеше за новата титла. Последното и до известна степен неочаквано поздравление дойде от Фреди Хемптън в едно дълго писмо. Фреди бе видял резултатите в „Ланцет“, заяждаше се с Андрю във връзка с успеха му, канеше го в Лондон и след това подробно разправяше за собствените си победи на Куин Ан стрийт, където, както беше предсказал онази вечер в Кардиф, блестеше неговата месингова табелка.
— Просто срамота е, че загубихме връзка с Фреди — заяви Менсън. — Трябва да му пиша по-често. Имам чувството, че отново ще се срещнем с него. Хубаво писмо, нали?
— Да, много хубаво — отвърна сухо Кристин. — Но ми се струва, че по-голямата част е за самия него.
С приближаването на коледните празници времето стана по-студено — свежи мразовити дни и тихи звездни нощи. Замръзналите пътища звънтяха под краката на Андрю. Чистият въздух беше като възбудително вино. В ума му вече се оформяше следващата стъпка, която щеше да направи в голямата си атака по проблема за вдишването на праха. Проучванията му сред собствените пациенти бяха увеличили надеждите му, а сега бе получил разрешение от Вон да разшири обсега на проучванията си чрез систематично преглеждане на всички работници в трите антрацитни шахти — чудесна възможност. Той възнамеряваше да използва за проверка подземните и надземните работници. Щеше да започне веднага след Нова година.
На Бъдни вечер се върна от манипулационната във „Вейл вю“ с необикновеното чувство на духовна и физическа свежест. Докато вървеше нагоре по пътя, не можеше да не види признаците на приближаващия празник. Тук миньорите правеха от Коледа голям празник. През изминалата седмица гостната във всяка къща беше заключена за децата, окичена с книжни гирлянди, в чекмеджетата на бюфетите се скриваха играчките, а на масата се поставяха големи количества хубави неща за ядене — торти, портокали, сладки, захарни бисквити, всичките купени с парите от Клуба, които се плащаха по това време.
В радостно очакване Кристин също бе направила своя собствена украса от зелени клонки. Но тази вечер, когато влезе в къщата, той веднага забеляза на лицето й едно по-голямо вълнение.
— Не казвай нито дума — каза тя бързо, като протегна ръка, — нито една дума. Само си затвори очите и ела с мен.
Той й позволи да го заведе в кухнята. Там на масата бяха струпани голям брой пакети, несръчно направени, някои просто завити във вестник, но на всеки закачена една бележка. В миг разбра, че са подаръци от пациентите му. Дори някои от подаръците изобщо не бяха увити.
— Виж, Андрю! — извика Кристин. — Гъска и две патици! И чудесен леден кейк! И бутилка малиново вино! Нали е много мило от тяхна страна? Не е ли чудесно, че искат да ти дадат тези работи?
Просто не можеше да говори. Това мило доказателство, че хората в неговия район най-после са почнали да го ценят и да го обичат, го обърка. Кристин стоеше до него, а той с труд разчиташе неграмотно написаните бележки, някои надраскани с молив върху обратната страна на стари пликове. „Вашият благодарен пациент на Сефън Роу“. „С благодарности от госпожа Уилямс“, един изкривен бисер от Сам Бивън „Благодарности, че ме измъкнахте за Коледа“ — всички бяха в този дух.