— За какво говориш? — възкликна объркан Андрю. — Аз те каня като приятел.
— О, всички сте едни и същи — отвърна упорито Еванс. — Щом веднъж повалите човека, всичко, което може да направите, е да му хвърлите в лицето някоя вехтория. Запазете си просташкия обед, ние не го искаме.
— Но виж сега, Том — опита се да протестира слабо госпожа Еванс.
Андрю се обърна към нея объркан, но все пак решен да осъществи намерението си.
— Убедете го, госпожо Еванс. Наистина ще бъда страшно обиден, ако не дойдете. Един и половина. Ще ви чакаме.
Преди някой от тях да успее да каже нещо, той се обърна и излезе от къщата.
Кристин не каза нищо, когато той изтърси какво е направил. Ако не бяха отишли на ски в Швейцария, Вонови сигурно щяха да дойдат този ден. А сега той бе поканил един безработен миньор и семейството му. Такива бяха мислите му, докато стоеше с гръб към огъня и гледаше как тя слага допълнителните прибори.
— Сърдиш ли се, Крис? — каза той най-после.
— Мислех, че съм се омъжила за доктор Менсън — отвърна тя малко рязко. — Не за доктор Бернардо. Наистина, мили, ти си непоправим сантименталист.
Евансови дойдоха точно навреме, измити и изчеткани, чувстваха се страшно неудобно, горди и изплашени. Андрю, който нервно се стремеше да създаде весела атмосфера, имаше ужасното предчувствие, че Кристин е права, че обедът ще бъде позорен провал. Поради саката си ръка Еванс беше непохватен на масата и хвърляше неловки погледи към Андрю. Наложи се жена му да счупи и да намаже с масло кифлата вместо него. И тогава, за щастие, когато Андрю си слагаше пипер, откачи се капачката на пиперницата и цялата половин унция се изсипа в супата му. Настъпи гробно мълчание. После Агнес, малкото момиченце, изведнъж възторжено се засмя. Обзета от паника, майката се наведе да й се скара, но изразът на лицето на Андрю я възпря. В следващия миг всички се смееха.
Освободил се от страха си, че го покровителстват, Еванс се показа като човек, упорит запалянко по ръгби и голям любител на музиката. Преди три години бил ходил в Кардиган, за да пее на годишния концерт на уелските певци там. Горд, че може да покаже знанията си, той обсъждаше с Кристин ораториите на Елгар, докато Агнес и Андрю си задаваха гатанки.
По-късно Кристин отиде заедно с госпожа Еванс и момиченцето в другата стая. Когато останаха сами, странно мълчание настъпи между Андрю и Еванс. Една обща мисъл беше завладяла и двамата, но нито един не знаеше как да я зачекне. Накрая, с някакво объркване, Андрю каза:
— Съжалявам за тази твоя ръка, Том. Знам, загуби си работата под земята заради нещастие отгоре. Не мисли, че се опитвам да злорадствам или нещо подобно. Просто страшно ми е мъчно.
— Никой не съжалява повече от мен — каза Еванс.
Замълчаха, после Андрю подхвана:
— Не зная дали ще ми разрешиш да говоря с господин Вон за тебе. Прекъсни ме, ако смяташ, че ти се меся, но имам някакво влияние пред него и сигурно ще мога да ти намеря някаква работа на повърхността, пазач или нещо такова…
Той спря, без да смее да погледне Еванс. Този път мълчанието продължи дълго. Когато най-после Андрю вдигна очи, той веднага сведе поглед. По бузите на Еванс течаха сълзи, цялото му тяло се тресеше от усилията да не се поддаде. Но всичко беше безполезно. Той сложи здравата си ръка на масата и скри лице в нея.
Андрю стана и отиде до прозореца, където стоя няколко минути. По това време Еванс се беше съвзел. Той не каза нищо, абсолютно нищо, а очите му избягваха погледа на Андрю с няма сдържаност, която бе по-красноречива от думите му.
В три и половина Евансови си тръгнаха във весело настроение, нямащо нищо общо със сдържаността на пристигането им. Кристин и Андрю отидоха в дневната.
— Знаеш ли, Крис — философстваше Андрю, — цялата беда на този нещастник, искам да кажа схванатият му лакът, не е по негова вина. Той не ми вярваше, защото бях нов. От него не би трябвало да се очаква, че ще знае колко е коварно кароновото масло. Но нашия скъп Оксбъроу, който взе картата му, би трябвало да знае. Невежество, невежество, абсолютно невежество! Би трябвало да има закон, който да задължава лекарите да бъдат в крак с новото. Цялата вина е в гнилата ни система. Би трябвало да има задължителни курсове след завършване, да речем всеки пет години…
— Мили! — протестира Кристин, като му се усмихваше от канапето. — Цял ден търпях твоята филантропия. Наблюдавах как размахваше крила като архангел. Хайде сега, не ми дръж и речи отгоре на всичко! Ела и седни до мен; наистина имам важна причина да искам днес да сме сами.
— Така ли? — каза той със съмнение и после възмутено добави: — Не се оплакваш, надявам се. Мисля, че се държах доста прилично. В края на краищата Коледа е.