Андрю и Кристин гръмогласно се разсмяха. И започнали веднъж, вече не можеха да спрат. Смяха се, докато останаха без сили.
— За бога! — рече Кон, като се чешеше по главата и се изправяше. След като видя, че нито едно от децата не е пострадало и че госпожа Боланд седи бледа, но спокойна на мястото си, той се вгледа в руините и объркан се замисли. — Саботаж — заяви той най-накрая и като погледна към отсрещните прозорци, изведнъж откри някакъв отговор. — Някои от ония дяволи са я пипали. — После лицето му просветна. Той хвана безпомощния Андрю за ръка и му посочи с печална гордост купчината метал, под която моторът все още слабо издаваше няколко конвулсивни удара. — Виж, Менсън, още работи.
Как да е, довлякоха останките в задния двор на „Вейл вю“. Не след дълго семейството Боланд си отиде в къщи пеша.
— Какъв ден! — възкликна Андрю, когато най-после оставаха на спокойствие. — Никога, докато съм жив, няма да забравя как изглеждаше Кон.
Те помълчаха малко, после, като се обърна към нея, той запита:
— Хареса ли ти Коледа?
— Хареса ми как си играеше с бебето на Боланд — отвърна тя странно.
Той я погледна.
— Защо?
Тя не гледаше към него.
— Цял ден се мъча да ти кажа. О, мили, не можеш ли да се сетиш? В края на краищата почвам да мисля, че не си чак толкова добър лекар.
Глава тринадесета
И отново пролет… Ранно лято… Градината на „Вейл вю“ беше като кръпка нежни цветове, пред които на връщане от работа миньорите често спираха с възхищение. Тези цветове идваха главно от цъфтящите храсти, които Кристин бе посадила предишната есен. Сега Андрю не й позволяваше да върши каквато и да било тежка работа.
— Ти направи градината! — бе казал той властно. — Сега ще седиш в нея.
Любимото й място беше в края на малката долинка, където край едно водопадче можеше да слуша успокоителния ромон на потока. Една върба я закриваше от редицата къщи отсреща. В останалата част на градината на „Вейл вю“ положението беше такова, че бе достатъчно да седнат пред вратата, за да се изселят прозорците на къщите, за да почнат да говорят: „Ех, добре са те, ела да видиш, Фани, докторът и госпожата му май са излезли на слънце!“ Веднъж дори, когато още бяха новопристигнали, Андрю бе прегърнал Кристин през кръста и лежаха край брега на потока, той забеляза блясъка на бинокъл от къщата на стария Лин Джозеф. „По дяволите — бе казал яростно Андрю. — Тоя дърт пес ни следи с телескопа си!“
Под върбата обаче бяха напълно скрити и тук Андрю развиваше своята програма.
— Виждаш ли, Крис — каза той, като си играеше с термометъра: тъкмо му беше хрумнало като предпазна мярка да измери температурата й, — трябва да бъдем спокойни. Това не е като да сме… е, така е думата, обикновени хора. В края на краищата ти си жена на доктор и аз… е, аз съм доктор. Виждал съм как става това стотици или поне десетки пъти. То е много обикновено. Природно явление, продължение на рода и всякакви подобни работи, разбираш ли? Само че сега не ме разбирай погрешно, мила, разбира се, това е чудесно за нас. Всъщност бях почнал да се питам дали не си твърде много слаба, твърде много дете, за да можеш някога въобще… но няма значение, аз съм във възторг. Но не бива да ставаме сантиментални. Лигави, искам да кажа. Не, не! Нека оставим тези работи на господин и госпожа Смит. Нали ще бъде страшно идиотско аз, доктор, да започна… да речем, да започна да се превъзнасям над тия нещица, които плетеш, или над капризите ти, или каквото и да е? Не! Аз само ги поглеждам и казвам: „Надявам се, че ще бъдат достатъчно топли!“ А и всички тези глупости за това какви очи ще има тя, тоест то, и какво прекрасно бъдеще ще му осигурим, всичко това не е по въпроса! — Той млъкна настръхнал, после постепенно на лицето му се появи замислена усмивка. — И все пак, Крис! Чудя се дали ще бъде момиче!
Тя се смя, докато от страните й не се затъркаляха сълзи. Смя се така силно, че той загрижен се изправи.
— Хайде стига, Крис! Ти ще… може би ще си направиш нещо.
— О, мили мой! Като сантиментален идеалист те обожавам. Но като изпечен ценик не бих те търпяла в къщи!
Не разбра какво точно искаше да му каже. Но си знаеше, че се държи научно издържано. Следобед, когато сметнеше, че тя има нужда от движение, той я взимаше на разходка в Пъблик парк, а катеренето по планината беше строго забранено. В парка ходеха насам-натам, слушаха оркестъра, гледаха миньорските деца, които правеха там своите пикници с бутилка сладка вода и захарни петлета.