Рано една майска сутрин, още бяха в леглото, той усети слабо движение насън. Събуди се и отново почувства лекото мърдане, първото движение на детето в Кристин. Изпъна се, без да смее да повярва, задушаваше се от чувство на възторг. По дяволите, рече си той малко по-късно, може би в края на краищата и аз съм един обикновен Смит. Вероятно по тази причина хората смятат за правилно, че лекарят не може да се грижи за жена си.
На другата седмица сметна, че е време да говори с доктор Луелин, когото и двамата бяха избрали в самото начало. Когато Андрю му позвъня, Луелин бе доволен и поласкан. Той веднага пристигна, направи първия преглед, после побъбри с Андрю в дневната.
— Радвам се да ви помогна, Менсън — той пое предложената цигара. — Винаги съм мислил, че не ме харесвате достатъчно, за да се обърнете към мен за такава работа. Повярвайте ми, ще положа всички усилия. Между другото в Аберлоу сега е доста душно. Не мислите ли, че вашата малка госпожа би трябвала да смени въздуха, докато може?
„Какво става с мен — запита се Андрю, след като Луелин си замина, — този човек ми харесва! Държа се почтено, страшно почтено. Симпатичен и тактичен. И е магьосник в работата си. А само преди една година се опитвах да му прережа гърлото. Аз съм едно горделиво, ревниво и непохватно животно!“
Кристин не искаше да заминава, но той нежно настояваше.
— Знам, че не искаш да ме напускаш, Крис! Но това е в наш интерес. Трябва да мислим — о, за всичко. Може би предпочиташ на море? Или ще искаш да отидеш на север при леля си? Бога ми, мога да си позволя да те изпратя, Крис. Сега сме доста добре!
Бяха изплатили дълга към Фонданцията „Глен“ и последните вноски за мебелите и сега имаха близо сто лири в банката. Но тя не мислеше за това, когато му стисна ръката и твърдо отговори:
— Да, ние сме доста добре, Андрю.
Щом като трябваше да замине, тя реши да посети леля си в Бридлингтън и една седмица по-късно той я изпрати на гарата с дълга прегръдка и кошница плодове за из пътя.
Липсваше му повече, отколкото би могъл да си представи; тяхното приятелство бе станало такава важна част от живота му. Техните разговори, спорове, спречквания, тяхното мълчание заедно, начинът, по който я викаше, когато се връщаше в къщи и чакаше, наострил уши, веселият й отговор — той почна да разбира колко много значеха за него тези неща. Без нея спалнята им се превърна в чужда хотелска стая. Яденето, съвестно сервирано от Джени според програмата, написана от Кристин, представляваше сухи залъци зад изправената книга.
Докато скиташе из градината, която тя подреди, внезапно бе поразен от невъзможното състояние на моста. То го обиди, изглеждаше обида към неговата отсъстваща Кристин. Няколко пъти бе казвал на Комитета за това, бе съобщавал, че мостът се разпада на части, но когато станеше дума за ремонти в домовете на помощниците, те винаги бяха много тежкоподвижни. Сега обаче, обхванат от сантименталност, той позвъни в канцеларията и отново енергично настоя. Оуен бе заминал в няколкодневна отпуска, но чиновникът увери Андрю, че въпросът вече е разгледан от Комитета и работата възложена на Ричардз, строителя. И само понеже Ричардз бил зает с друго, досега никой не бил свършил тази работа.
Вечер отиваше до Боланд, два пъти ходи у Вонови, които го накараха да остане на бридж, и веднъж, за голяма своя изненада, откри, че играе голф с Луелин. Пишеше писма на Хемптън и Дени, който пътуваше за Тампико като хирург на танкер. Кореспонденцията му с Кристин беше образец на блестяща сдържаност, но търсеше забрава преди всичко в работата си.
Клиничните прегледи в антрацитните шахти по това време бяха започнали. Не можеше да ги форсира, защото освен грижите за собствените си пациенти, можеше да преглежда работниците само когато отиваха в баните на мината в края на смяната и не беше възможно да ги държи дълго да чакат, тъй като бързаха да се приберат в къщи за обед. Успяваше да направи средно по два прегледа на ден, но резултатите вече даваха допълнителна храна на възбудата му. Без да се хвърля на някакво окончателна заключение, той забеляза, че белодробните заболявания сред антрацитните работници положително са по-често явление, отколкото сред другите подземни работници в каменовъглените мини.
Въпреки че не вярваше на учебници, като самозащита, защото нямаше желание по-късно да открие, че е вървял по утъпкана пътека, той прегледа литературата по въпроса. Нейната оскъдност го удиви. Малко изследователи, изглежда, се бяха занимавали сериозно с професионалните белодробни заболявания. Ценкер беше въвел високопарния термин пневмонокониозис, който включва три вида фибрози на белите дробове, дължащи се на вдишването на прах. Разбира се, антракозис, черното проникване в белите дробове, срещано при работниците в каменовъглените мини, беше известно отдавна и се смяташе от Голдман в Германия и Тротър в Англия за безвредно. Имаше няколко труда върху по-честото срещане на белодробни заболявания у производителите на воденични камъни, по-специално френските воденични камъни, при точиларите на ножове и брадви — „точиларското загниване“ — и при каменоделците. От Южна Африка имаше най-противоречиви доказателства за широко разпространените професионални заболявания в Ренд, белодробната туберкулоза сред работниците в златните мини, която несъмнено се дължеше на вдишването на прах. Беше отбелязано също, че тези, които работят с лен или памук, както и със зърно, често имат хронични промени в дробовете. Но освен това нищо!