Андрю завърши четенето с пламнали очи. Чувстваше, че е попаднал по следите на нещо, със сигурност неизследвано досега. Помисли си за огромния брой подземни работници в големите антрацитни мини, за слабото законодателство по въпроса за заболяванията, от които те страдаха, за важното социално значение на това изследване. Какъв шанс, какъв чудесен шанс! Студена пот го изби при мисълта, че някой може да го изпревари. Но той я отхвърли. Като крачеше нагоре-надолу из стаята пред загасналия огън късно след полунощ, изведнъж грабна снимката на Кристин от полицата.
— Крис! Наистина мисля, че ще направя нещо!
В картотеката, която си купи за целта, започна внимателно да класира резултатите от прегледите. Въпреки че никога не се замисляше за това, клиничното му умение вече бе напълно на висота. Там, в съблекалнята, работниците стояха пред него съблечени до кръста и с пръстите и слушалката си той тайнствено проникваше в скритите заболявания на тези живи дробове: тук фибром, там емфизем, след това хроничен бронхит — признат с възражения като „малко кашлица“. Внимателно отбелязваше пораженията върху диаграмите, отпечатани на гърба на всяка карта.
Същевременно вземаше проби от храчките на всеки един и надвесил се до два или три часа сутринта над микроскопа на Дени, вписваше в картите какво е видял. Откри, че мнозинството от тези проби на слуз и гной — обикновено наричани от работниците „бяла храчка“ — съдържат ярки ъгловати парчета силициев двуокис. Той бе учуден от броя на алвеолните клетки, от честотата, с която срещаше туберкулозни бацили. Но това, което приковаваше вниманието му, беше почти постоянното присъствие на кристалчета силиций в алвеоларните клетки, във фагоцитнте, навсякъде. Не можеше да се освободи от вълнуващата мисъл, че пораженията на белите дробове и дори може би съпътстващите ги инфекции се дължат главно на този фактор.
До тук беше стигнал той, когато в края на юни Кристин се завърна и го прегърна.
— Колко е хубаво, че се връщам. Да, добре прекарах, но не знам — а ти си блед, мили! Джени не те е хранила хубаво!
Почивката й се беше отразила добре. Чувстваше се хубаво, а страните й имаха здрав цвят. Но тя бе загрижена за него, от липсата му на апетит, от непрекъснатото търсене на цигари.
Тя сериозно го попита:
— Колко ще продължиш тази специална работа?
— Не знам. — Беше денят след завръщането й, валеше и той бе необичайно тъжен. — Може би година, може би пет.
— Добре, слушай сега. Не искам да те променям, един в семейството е достатъчен, но не мислиш ли, че след като ще бъде нужно толкова дълго време, би трябвало да работиш системно, да живееш редовно, да не стоиш до късно и да се убиваш?
— Нищо ми няма.
Но в някои неща тя беше особено настойчива. Накара Джени да изстърже пода на лабораторията, внесе вътре едно кресло и рогозка. В горещите нощи тази стая беше хладна, а боровите дъски изпускаха сладък смолист дъх, който се смесваше с острия мирис на етер от реактивите, които той използваше. Сядаше там, шиеше или плетеше, а той работеше на масата. Навел се над микроскопа, напълно я забравяше, но тя беше там и всяка вечер в единайсет часа ставаше.
— Време за лягане!
— Ох, да ти се не види! — И мигаше късогледо над микроскопа. — Ти се качвай, Крис! Аз идвам след минута.
— Андрю Менсън, ако смяташ, че ще се качвам да спя сама в моето положение…
Последната фраза бе станала семейна смешка. Използваха я и двамата, безразборно и шеговито, като неумолим аргумент при всички техни спорове. Не можеше да устои. Ставаше със смях, протягаше се, завърташе лещите, слагаше предметните стъкла настрана.