С течение на времето Андрю води много разгорещени спорове с Комитета, защото имаше упоритото желание да следва свой собствен път, който Комитетът не харесваше. Освен това срещу него имаше и известна предубеденост на религиозна почва. Въпреки че жена му ходеше на църква, него никога не забелязаха там — доктор Оксбъроу беше първият, който посочи този факт, — а се говореше, че се присмял на доктрината на баптизма. Освен това сред „църковните люде“ той имаше един смъртен враг — не някой друг, а преподобният Едуал Пари, пастор на Синайската църква.
През пролетта на 1926 година току-що оженилият се Едуал се бе вмъкнал боязливо в късен час в кабинета на Менсън с абсолютно християнски, но подкупващо светски израз на лицето.
— Здравейте, доктор Менсън! Случайно минавах. Аз по принцип ходя при доктор Оксбъроу, той е в моето паство, както знаете и освен това и източната манипулационна е на мястото си. Но вие сте много съвременен доктор по всичко, което съм чул и видял. Вие сте в курса на всичко ново. Бих се радвал — имайте предвид, ще ви платя добре, — ако можехте да ми дадете съвет — Едуал прикри едно слабо свещеническо изчервяване и демонстрира светска прямота. — Разбирате ли, жена ми и аз не искаме да имаме деца за известно време, все пак моята стипендия не е голяма…
Менсън огледа синайския свещеник с хладно отвращение. После бавно рече:
— Не разбирате ли, че има хора с четвъртината от вашите доходи, които биха си дали и дясната ръка, за да имат деца? За какво сте се оженили? — Гневът му внезапно преля. — Махай се… Веднага се махай ти, ти, мръсен божи служител!
Със странно изкривено лице Пари се бе измъкнал. Може би Андрю бе говорил твърде ожесточено. Но след това съдбоносно спъване Кристин никога нямаше да има деца, а те двамата ги желаеха от все сърце.
Връщайки се в къщи след визитации на петнайсети май 1927 година, Андрю се питаше защо той и Кристин са останали в Аберлоу след смъртта на детето им. Отговорът беше достатъчно ясен: работата му върху вдишването на праха. Тя го бе погълнала, очаровала, бе го вързала за мините.
Като си спомняше какво е направил и трудностите, пред които е изправен, чудно му беше, че е успял за толкова време да завърши изследванията си. Колко далечни изглеждаха по време и по техника онези първи прегледи, които бе правил.
След като бе направил пълен клиничен преглед на състоянието на белите дробове у всички работници в областта и бе вписал резултатите в таблици, имаше ясно доказателство за определеното преимущество на белодробните заболявания сред антрацитните работници. Така например той установи, че деветдесет процента от случаите на фиброзни заболявания в белите дробове идват от антрацитните мини. Откри също, че смъртността поради белодробни заболявания сред по-старите антрацитни миньори е три пъти по-голяма, отколкото сред миньорите във всички каменовъгленни мини. Бе направил редица таблици, показващи процентното срещане на белодробни заболявания сред различните видове антрацитни работници.
След това се зае да докаже, че силициевият прах, който бе открил в изследванията на храчките, наистина съществува в антрацитните забои. Той не само показа това убедително, но чрез излагане на предметни стъкла, намазани със смола, за различни периоди в различни части на мината, получи цифри за различната концентрация на праха, цифри, които рязко се повишаваха по време на бомбардирането и пробиването на скалата.
Сега разполагаше с цяла серия вълнуващи уравнения, съотнасящи допълнителната концентрация на силициев прах във въздуха с допълнителното нарастване на случаите от белодробни заболявания. Но това не беше достатъчно. Трябваше наистина да докаже, че прахът е вреден, че той разрушава тъканта на дробовете, а не е просто безвреден факт след заболяването. Налагаше му се да проведе серия от патологични експерименти върху морски свинчета, за да проучи действието на силициевия прах върху техните дробове.
Тук, въпреки че възбудата му нарасна, започнаха истинските неприятности. Вече разполагаше със свободната стая — лабораторията. Лесно беше да се доставят няколко морски свинчета. Необходимите за експериментите инструменти бяха прости. Но въпреки голямата си находчивост, той не беше и никога нямаше да бъде патолог. Това го ядоса, но също така го направи по-упорит от всякога. Псуваше системата, която го задължаваше да работи сам, и потърси помощта на Кристин, учеше я как да реже и да приготвя секции — техниката на занаята, която почти веднага тя овладя по-добре от него.