След това конструира една проста прахова камера, в която за определени часове от деня животните бяха подлагани на концентрация от прах, а други не бяха подлагани — те бяха контролни. Това беше изтощителна работа, изискваща повече търпение, отколкото имаше. На два пъти малкият му електрически вентилатор се счупи. В един критичен етап от експеримента той обърка системата си от контроли и трябваше да започне всичко отново. Но въпреки грешките и забавянията, получи своите проби, които доказваха в последователни етапи влошаването на белодробното състояние и предизвикването на фиброза от праха.
Пое дълбоко дъх на задоволство, престана да се сопва на Кристин и за няколко дни с него можеше да се живее. Но после му дойде нова идея и той се увлече по нея.
Всички негови изследвания бяха извършвани въз основа на предположението, че твърдите остри силициеви кристали, които се вдишват, нанасят механични увреждания на белите дробове. Но сега изведнъж се запита дали освен простото физическо дразнене на частиците нямаше и химическо взаимодействие. Не беше химик, но по това време бе така дълбоко увлечен, че не можеше да позволи да бъде победен. Започна нова серия от експерименти.
Снабди се с колоиден разтвор на силиций и го инжектира под кожата на едно от животните. В резултат се получи абсцес. Подобни абсцеси можеха да бъдат предизвикани, откри той, и от инжектирането на воден разтвор на аморфен силиций, който не беше физически дразнител; докато накрая триумфално откри, че инжектирането на механично дразнещо вещество, като например частици въглерод, не предизвиква никакви абсцеси. Следователно силициевият прах беше и химически активен.
Той едва не полудя от възбуда и радост. Бе постигнал много повече, отколкото бе решил да направи. Трескаво събра данните, сумира резултатите от тригодишната си работа в сбита форма. Още преди месеци беше решил не само да публикува своето изследване, но и да го изпрати като свой труд за получаване на специалност. Когато препечатаният на пишеща машина текст дойде обратно от Кардиф, спретнато подвързан в бледосиня папка, той го прочете възторжено, отиде заедно с Кристин да го изпрати по пощата и пропадна в някаква бездна на отчаяние.
Чувстваше се изтощен и инертен. По-ясно от всякога разбираше, че не го бива за лабораторна работа и че най-добрата, най-ценната част от работата му е бил онзи пръв етап на клинично изследване. Спомни си с болка колко често бе викал на нещастната Кристин. Дни наред беше равнодушен и апатичен. И все пак през цялото време имаше моменти на просветление, когато знаеше, че в края на краищата е постигнал нещо.
Глава петнадесета
Този майски следобед, когато Андрю се прибра в къщи, неговата замисленост и странна апатия, които го бяха обхванали след изпращането на тезата, бяха причина да не забележи веднага тревогата, изписана на лицето на Кристин. Поздрави я разсеяно, качи се горе да се измие, после слезе за чай. Обаче когато свърши и запали цигара, внезапно забеляза израза на лицето й. Като протягаше ръка към вечерния вестник, попита:
— Защо? Какво се е случило?
Известно време тя като че разглеждаше чаената си лъжичка.
— Днес имахме гости — или по-скоро аз имах, докато те нямаше следобед.
— О! Кои бяха те?
— Делегация на Комитета — петима, включително Ед Ченкин, и заедно с тях Пари, знаеш го, синайският свещеник, и един човек на име Дейвис.
Настъпи неловко мълчание. Той смукна дълбоко от цигарата си и наведе вестника, за да я вижда.
— Какво искаха?
Тя за пръв път го погледна в очите и той видя цялото объркване и тревога в погледа й. Тя забързано каза:
— Дойдоха към четири часа и питаха за теб. Казах им, че си излязъл. Тогава Пари каза, че няма значение, че искат да влязат. Аз, разбира се, съвсем се обърках. Не знаех дали искат да те почакат или какво. Тогава Ед Ченкин каза, че това е дом на Комитета, че те представляват Комитета и че в името на Комитета могат и ще влязат. — Тя спря, пое бързо дъх. — Не мръднах нито инч. Бях ядосана и възмутена. Но успях да попитам защо искат да влязат. Тогава се намеси Пари. До неговите уши и до ушите на Комитета стигнало, че фактически в целия град се говорело за някакви твои експерименти върху животни — имаше нахалството да нарече това вивисекция. И поради това дошли да разгледат работната ти стая и бяха довели господин Дейвис от Дружеството за защита на животните.
Андрю не се помръдна, нито откъсна очи от лицето й.
— По-нататък, мила — каза той тихо.
— Е, опитах се да ги спра, но беше безсмислено. Те просто ме изблъскаха, седем души, минаха през хола и влязоха в лабораторията. Щом видеха морско свинче, Пари изреваваше: „О, нещастните беззащитни същества!“ А Ченкин сочеше петната по шкафа, там, където изпуснах бутилката с фусцин, ти си спомняш, мили, нали, и викаше: „Погледнете тук, това е кръв!“ Ровиха навсякъде, в секциите, микротома, всичко. Тогава Пари каза: „Аз не мога да оставя тези нещастни страдащи същества да бъдат измъчвани повече, по-скоро бих ги избавил от мъченията.“ Взе торбата, която носеше Дейвис, и напъха вътре всичките. Опитах се да му кажа, че не може да става въпрос за страдания или вивисекция, или подобни глупости и че във всеки случай тези пет морски свинчета няма да бъдат използвани за експерименти и че ние ще ги дадем на децата на Боланд и на малката Агнес Еванс, за да си играят. Но те не ме и слушаха. И после… си отидоха.