Настъпи мълчание. Сега Андрю бе целият почервенял. Той се изправи в стола си.
— Никога през целия си живот не съм чувал за такова нагло вмешателство. Страшно идиотска работа ти да изтърпиш всичко това, Крис! Но те ще ми платят!
Той размисли малко, после тръгна към телефона в хола. Но още не стигнал до него, той иззвъня.
— Ало! — каза той сърдито, после гласът му леко се промени. Обаждаше се Оуен. — Да, Менсън е на телефона. Вижте какво, Оуен…
— Знам, знам, докторе — Оуен бързо прекъсна Андрю. — Цял следобед се мъча да се свържа с вас. Слушайте сега. Не, не, не ме прекъсвайте. Не трябва да губим контрол над себе си. Много гадна работа, докторе. Недейте казва нищо повече по телефона. Сега идвам при вас.
— Какво иска да каже? — гневеше се той, след като й разказа разговора. — Човек би помислил, че сме виновни.
Зачакаха пристигането на Оуен, Андрю крачеше нетърпелив и възмутен, а Крис седеше над ръкоделието си е тревожен поглед.
Оуен дойде. Но в лицето му нямаше нищо успокояващо.
Преди Андрю да продума, той каза:
— Докторе, имахте ли разрешение?
— Какво? — облещи се Андрю. — Какво разрешение?
Лицето на Оуен доби още по-тревожен израз.
— Би трябвало да имате разрешение от Министерството на вътрешните работи за експериментална работа върху животни. Знаехте това, нали?
— Но по дяволите! — запротестира разгорещено Менсън. — Аз не съм патолог и никога няма да бъда. И не поддържам лабораторията. Само исках да направя няколко прости експеримента във връзка с клиничната си работа. Не сме имали повече от една дузина животни, нали, Крис?
Оуен продължаваше да гледа настрани.
— Би трябвало да имате такова разрешение, докторе. Една част от хората на Комитета ви готвят много лош номер заради това! — той бързо продължи: — Виждате ли, докторе, човек като вас, който върши пионерска работа и който е достатъчно честен, за да каже какво мисли, би трябвало да… Но както и да е, няма значение, важното е да знаете, че има една група тук, които всичко ще направят, за да ви забият ножа. Но няма страшно! Всичко ще бъде наред. Само една обикновена позната врява в Комитета. Вероятно ще трябва да дойдете и вие. Не за пръв път имате неприятности с тях. Пак ще ги надвиете.
Андрю беше като бесен.
— Ще заведа контрадело, ще ги съдя за незаконно влизане в дома ми. Не, по дяволите, ще ги съдя за кражба на морските ми свинчета. Каквото и да е, искам си ги обратно.
Бледа усмивка се мярна на лицето на Оуен.
— Не можете да ги получите обратно, докторе. Преподобният Пари и Ед Ченкин заявиха, че чувстват за свой дълг да ги избавят от страданията им. В името на човечността те ги удавиха със собствените си ръце.
Натъжен, Оуен си отиде. А на другата вечер Андрю получи заповед да се яви пред Комитета след една седмица.
Междувременно историята освети живота на града като бензинова експлозия. Нищо толкова вълнуващо, толкова скандално и толкова намирисващо на черна магия не бе се случвало в Аберлоу, откакто адвокатът Тривър Дей бе заподозрян, че убил жена си с арсеник. Всеки вземаше страна, образуваха се войнствени фракции. От своята трибуна в Синай Едуал Пари гръмогласно съобщаваше за наказанието, отсъдено на земята, а и след това, за онези, които измъчваха животни и малки деца. В другия край на града преподобният Дейвид Уолпол, бузестият служител на англиканската църква, за когото Пари беше това, което е свинята за добрия мохамеданин, блееше за прогрес и за враждата между либералната църква и науката.
Дори жените се вдигнаха за действие. Госпожица Майфънуи Бенсузън, местната председателка на Лигата за съвместни усилия на жените от Уелс, говори пред многолюдно събрание в Темпърънс Хол. Вярно е, че веднъж Андрю бе обидил Майфънуи, когато не присъства на годишното събрание на Лигата. Но иначе нейните мотиви безспорно бяха чисти. След събранието и през следващите вечери млади дами, членки на Лигата, които обикновено се активизираха по улицата само при национални празници, разпространяваха зловещи диплянки срещу вивисекцията — всяка от тях беше илюстрирана с половина изтърбушено куче.